Аз съм номер четири

— Имах — казва тя. — Тя умря преди три години. Оттогава съм сама.

— Съжалявам — казвам.

— Това е война, ще има жертви. Точно сега трябва да се махнем оттук или ще умрем и ние. Ако са в района, значи знаят къде живееш, което означава, че вече са там, така че е безсмислено да бъдем потайни, щом излезем оттук. Тези са само разузнавачи. Воините са се запътили насам. Те носят мечовете. Едва ли зверовете са много назад. Нямаме време. В най-добрия случай имаме ден. В най-лошия — вече са тук.

Първата ми мисъл: Те вече знаят къде живея. Паникьосвам се. Анри е вкъщи с Бърни Косар, а воините и зверовете може вече да са там. Втората ми мисъл: нейният сепан е мъртъв от три години. Шест е сама от толкова време, сама на чужда планета от… колко, тринадесет? Четиринадесетгодишна?

— Той е вкъщи — казвам.

— Кой?

— Анри, моят сепан.

— Сигурна съм, че е добре. Няма да го докоснат, докато си на свобода. Те искат теб и ще го използват, за да те примамят — казва Шест и вдига глава към решетъчния прозорец. Обръщаме се и поглеждаме с нея. Чифт фарове, толкова слаби, че нищо от колата не се вижда, се задават с пълна газ от завоя покрай училището, намаляват скоростта пред входа, шмугват се вътре и изчезват. Шест се обръща към мен:

— Всички врати са блокирани. Откъде другаде можем да излезем?

Замислям се и решавам, че един от прозорците без решетки в някоя друга класна стая е най-добрият ни шанс.

— Можем да се измъкнем през физкултурния салон — казва Сара. — Под подиума има коридор, който се отваря като врата на мазе на гърба на училището.

— Наистина ли? — питам.

Тя кимва и аз изпитвам чувство на гордост.

— Двамата ме хванете за ръка — казва Шест. Аз хващам дясната й, а Сара — лявата. — Бъдете колкото се може по-тихи. Докато държите ръцете ми, ще бъдете невидими. Няма да могат да ни видят, но ще ни чуват. Излезем ли навън, тичаме като луди. Никога няма да успеем да им избягаме, не и след като са ни открили. Единственият начин да им избягаме е да ги убием, всичките до последния, преди да са пристигнали и другите.

— Добре — казвам.

— Знаеш ли какво означава това? — пита Шест.

Поклащам глава. Не съм сигурен какво ме пита.

— Сега не можем да им избягаме — казва тя. — Означава, че ще трябва да се биеш.

Искам да отговоря, но тътренето, което преди чувах отвън, спира пред вратата. Тишина. Бравата се разтърсва. Номер шест си поема дълбоко въздух и пуска ръката ми.

— Толкова до безшумното измъкване — казва тя. — Войната започва сега.

Тя се втурва към вратата и тласва ръце напред, при което вратата се изкъртва от пантите си и се разбива в коридора. Нацепено дърво. Натрошено стъкло.

— Включи си светлините! — изкрещява тя.

Пускам ги. Сред отломките на счупената врата стои могадорианец. Усмихва се, докато кръвта се стича от ъгълчето на устата му, където вратата го е ударила. Черни очи, бледа кожа, сякаш слънцето никога не я е докосвало. Пещерно същество, възкръснало от мъртвите. Хвърля нещо, което не успявам да видя, и чувам как Шест изсумтява до мен. Поглеждам в очите му и изведнъж ме разкъсва приковаваща болка, която ме прави неспособен да помръдна. Пада мрак. Мъка. Тялото ми се сковава. Сцени от деня на нападението се завихрят в съзнанието ми, смъртта на жени и деца, моите дядо и баба; сълзи, крясъци, кръв, купчини горящи тела. Шест прекъсва заклинанието, като повдига могадорианеца и го запраща в стената. Той се опитва да се изправи и Шест го вдига отново, като този път го блъсва с всичка сила първо в едната стена, после в другата. Разузнавачът пада на земята, изкривен и начупен, гръдният му кош се издига още веднъж и спира. Минават една-две секунди. Тялото му се разпада на купчина пепел и това е придружено от звука, който се чува, когато изпуснеш торба пясък на земята.