Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
— Да ти донеса ли млечния десерт по-късно? — попитах.
Той ме погледна, очите му бяха мрачни и сурови:
— Не. Не обичам неща, които са едновременно сладки и кисели.
Уил Сомърс беше в двора на конюшнята, докато оседлаваха конете за пътуването ни, и си разменяше шеги с конярите.
— С нас ли идваш, Уил? — попитах с надежда.
Той поклати глава:
— Не и аз! Твърде студено е за мен. Бих си казал, че това не е работа и за теб, Хана Грийн.
Направих гримаса:
— Кралицата поиска това от мен. Помоли ме да се вгледам в сърцето на Елизабет.
— В сърцето й? — повтори насмешливо той. — Първо го намери!
— Какво друго можех да направя? — запитах настойчиво.
— Нищо, освен да се подчиниш.
— А какво трябва да правя сега?
— Същото.
Приближих се малко:
— Уил, смяташ ли, че тя наистина е заговорничила да свали кралицата от власт и сама да се възкачи на трона?
Той се усмихна с леката си, уморена усмивка:
— Глупачка, няма съмнение в това. А ти си глупачка, задето изобщо можеш да се съмняваш в това.
— Тогава, ако кажа, че се преструва на болна, ако съобщя, че лъже, аз я водя на смърт.
Той кимна.
— Уил, не мога да причиня това на жена като принцесата. Ще бъде все едно да застрелям чучулига.
— Тогава пропусни целта си — каза той.
— Значи да излъжа кралицата и да кажа, че принцесата е невинна?
— Ти си надарена със Зрението, нали? — настоя той.
— Иска ми се да не бях.
— Време е да развиеш дара на слепотата. Ако нямаш мнение, не могат да искат от теб да отговаряш за него. Ти си невинен шут, бъди невинна, но не и глупава.
Кимнах, леко ободрена. Един от мъжете изведе коня ми от конюшнята и Уил сви длан, за да ми помогне да се кача на седлото.
— Качвай се — каза. — Високо и все по-високо. Беше шут, а сега си и съветник. Наистина трябва да е самотна тази кралица, която се обръща за съвет към един шут.
Трябваха ни три дни да пропътуваме трийсетте мили до Ашридж, мъчително, с наведени глави през буря от суграшица, постоянно премръзнали от студ. Съветниците, водени от самия братовчед на лейди Елизабет, лорд Уилям Хауърд, се страхуваха от бунтовници по пътищата и трябваше да се движим с маршовата стъпка на нашите стражи, докато вятърът свистеше по изровения коловоз, който бе единственият наличен път, а бледожълтото зимно слънце надничаше през тъмните облаци.
Стигнахме до къщата по пладне и с радост видяхме виещия се дим от високия комин. С тропот заобиколихме до конюшнята и открихме, че няма коняри, готови да поемат конете, изобщо никой, способен да ни обслужи. Лейди Елизабет държеше съвсем малка прислуга — един главен коняр и половин дузина конярчета — и те не бяха в състояние да посрещнат многобройни гости. Оставихме войниците да се настанят възможно най-удобно, и заобиколихме до предната врата на къщата.
Самият братовчед на кралицата заблъска по вратата и опита да я отвори. Беше заключена и залостена отвътре. Той отстъпи назад и се огледа, търсейки началника на стражата. Именно в този момент осъзнах, че неговите заповеди бяха много различни от моите. Аз бях тук, за да се вгледам в сърцето на принцесата, да й върна обичта на сестра й. Той беше тук, за да я отведе в Лондон, жива или мъртва.
— Почукайте отново — каза той мрачно. — А после я разбийте.
Изведнъж вратата поддаде. Отвориха двама не твърде въодушевени слуги, които погледнаха тревожно важните гости, лекарите в техните подплатени с кожа мантии и войниците зад тях.
Влязохме с резки крачки в голямата зала — без покана, като врагове. Вътре цареше тишина, на пода имаше посипани допълнително треви, за да заглушават шума от стъпките на слугите, силен мирис на мента прочистваше въздуха. Една страховита, вдъхваща респект жена, мистрес Кат Ашли, най-вярната служителка и закрилница на Елизабет, стоеше на входа на главната зала, сключила ръце под едрата си гръд, с коси, прибрани назад под внушителна шапка. Тя огледа кралските пратеници, сякаш бяхме шайка пирати.
Съветниците предадоха препоръчителните си писма, а лекарите — своите. Тя ги взе, без да ги поглежда, и каза рязко:
— Ще кажа на милейди, че сте тук, но тя е твърде болна, за да се среща с когото и да било. Ще се погрижа да ви сервират прилична вечеря, но не разполагаме с достатъчно стаи да подслоним толкова много хора.
— Ще отседнем в Хилам Хол, мистрес Ашли — каза любезно сър Томас Корнуолис.
Тя повдигна вежда, сякаш не смяташе избора му за твърде сполучлив, и се обърна към вратата в дъното на залата. Настигнах я и тръгнах зад нея. Тя веднага се нахвърли върху ми.