Шутът на кралицата

— А виденията ти сбъдват ли се? — попита оживено тя. — Правила си предсказания по искане на мистър Дий, нали?

Поколебах се, обзета от чувството, че под краката ми се разтваря пропаст.

— Кой го твърди? — попитах предпазливо.

Тя ми се усмихна: проблеснаха ситните й бели зъби, приличаше на лисица със светла козина.

— Няма значение какво знам аз. Питам какво знаеш ти.

— Случвало се е неща, които съм виждала, да се сбъднат — казах, което беше достатъчно честно. — Но понякога не мога да позная тъкмо тези неща, които трябва да знам, най-важните неща на света. Тази дарба е безполезна. Ако бях получила предупреждение — само веднъж…

— Предупреждение за какво? — попита тя.

— За смъртта на майка ми — казах. Прииска ми се да си взема думите назад в мига, щом ги изрекох. Не исках да разказвам миналото си на тази прозорлива и умна принцеса.

Хвърлих поглед към лицето й, но тя ме гледаше с дълбоко съчувствие.

— Не знаех — каза тихо. — В Испания ли умря тя? Дошла си от Испания, нали?

— В Испания — казах. — От чума.

Почувствах как коремът ми рязко се присви от болка, че лъжа за майка си, но не смеех да мисля за огньовете на Инквизицията, докато тази млада жена ме наблюдаваше. Сякаш можеше да види потрепването на отразените в очите ми пламъци.

— Съжалявам — каза тя, с много нисък глас. — За една млада жена е трудно да израсне без майка.

Знаех, че за миг се е замислила за себе си, и за своята майка, която бе загинала на ешафода, заклеймена като вещица, прелюбодейка и блудница. Тя отпъди мисълта.

— Но какво ви накара да дойдете в Англия?

— Имаме роднини тук. А и баща ми беше уредил брак за мен. Искахме да започнем отново.

Тя изгледа усмихнато панталоните ми:

— Годеникът ти знае ли, че ще вземе момиче, което е наполовина момче?

Нацупих се леко:

— На него не му харесва, че живея в двора, не ме харесва в ливрея, и не ме харесва в панталон.

— А ти харесваш ли го?

— Достатъчно като родственик. Не достатъчно за съпруг.

— А имаш ли някакъв избор по въпроса?

— Не кой знае какъв — казах сухо.

Тя кимна.

— Винаги е едно и също, за всички жени — каза тя с нотка на негодувание в гласа. — Единствените хора, които могат да избират живота си, са онези, които носят панталони. Правилно постъпваш, че ги носиш.

— Скоро ще трябва да ги изоставя — казах. — Позволено ми беше да ги нося, когато не бях много повече от дете, но аз… — заставих се да замълча. Не исках да й се доверявам. Тази принцеса имаше дарбата — присъщата на Тюдорите дарба — да кара хората да й се доверяват.

— Когато бях на твоите години, си мислех, че никога няма да се науча как да бъда млада жена — каза тя, повтаряйки като ехо мисълта ми. — Исках само да се занимавам с наука. Беше ми ясно как да правя това. Имах прекрасен възпитател и той ме учеше на латински и гръцки, а също и на всички говорими езици. Толкова много исках да зарадвам баща си, мислех, че ще се гордее с мен, ако можех да бъда умна като Едуард. Пишех му на гръцки — можеш ли да си представиш? Най-големият и ужасяващ страх в живота ми беше, че ще ме омъжат и ще ме изпратят далече от Англия. Най-голямата надежда в живота ми беше да мога да стана прочута с начетеността дама и да ми позволят да остана в двора. Когато баща ми умря, си мислех, че винаги ще бъда в двора; като любима сестра на брат ми и леля на многобройните му деца, и че заедно ще видим делото на баща ми завършено.