Когато тя беше лоша
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илвана Гарабедян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Когато тя беше лоша». Краткое содержание книги:
Лита и Ребека са от два различни свята. Лита Моралес е момиче с латиноамериканска кръв от бедняшките покрайнини на Бронкс, но притежава две безспорни богатства: неустоим сексапил и остър ум. Амбицията й да преуспее я води до бляскавата кариера на фотомодел. И тогава среща изтънчения и неотразим Рупърт, в когото се влюбва. Скоро след годежа им той я напуска, като присвоява солидна сума от личната й сметка.
На 18 години Ребека Ланкастър наследява величествено имение в Англия, наред със семейния бизнес. За неговото управление е готов да й помогне елегантният й братовчед Рупърт, който я омайва със страст, каквато Ребека не познава. Но неговата цел не е само любовта, както Беки скоро разбира.
Двете изумително красиви жени обаче откриват, че отмъщението срещу общия им враг може да бъде много сладко…
— Извинете.
Мъжът я погледна. Имаше шоколадови очи, които сякаш проникваха направо в душата й.
— Питах се дали бихте вечеряли с мен — предложи Лита. После се изчерви. Беше ли прекалено нахална?
Той се поколеба само за миг, после се усмихна леко:
— Благодаря. Много ще се радвам.
Стана от мястото си и дойде на нейната маса. Тя забеляза, че е висок. Вероятно около метър и осемдесет. Когато застанеше до него, щеше да е много над нея. Подаде й едрата си ръка; имаше здрава китка.
— Казвам се Едуард Кан.
— Лита Моралес.
— В командировка ли си тук?
— В командировка ли? — повдигна вежди тя. — Какво ще правя в Маракеш по работа?
— Не мога да си представя защо иначе една жена… — той явно подбираше думите си — … хм, като теб, се храни сама.
Лита поклати глава. Изведнъж й се прииска да си бе сложила малко грим.
— Не, тук съм на почивка.
— Сама? Независима жена.
Тя се усмихна и златистото й лице сякаш светна. „По дяволите — помисли си той, — каква красавица!“ Замалко да оближе устни.
— А ти си тук по работа, така ли?
— Да. Пътувам два пъти годишно, за да пазарувам.
— И какво купуваш? — попита Лита.
Забулената сервитьорка се появи и застана в очакване до масата им. Лита погледна менюто си.
— Опитвала ли си досега мароканска кухня?
— Това е първата ми нощ тук.
— Ще вземем бастила, кефа и туажен де поасон — поръча той и кимна към менюто. После я погледна. — Ще трябва да ми се довериш.
— Някои хора биха казали, че това е полова дискриминация — отбеляза Лита.
Тъмните му очи я изгледаха втренчено.
— Така ли?
За пръв път от много месеци насам тя усети как потръпва от плахо желание. Размърда се на стола си и се опита да мисли за друго. Романтичните чувства бяха нещо страшно.
— Внасям килими, освен всичко друго. Ръководя дизайнерска фирма в Ню Йорк.
„Живее в Ню Йорк“, зарадва се Лита.
— Интересно. За кого работиш?
— „Олимпия“ — отвърна той.
— Чувала съм за тях. Най-търсената дизайнерска фирма в цяла Америка. Не сключиха ли съвсем наскоро договор да обновят интериора на „Грейси Меншън“?
Едуард Кан кимна.
— И отговаряха за последния ремонт в Белия дом. Дори „Систър Периш“ ревнува от „Олимпия“ — продължи Лита.
— Много добре си осведомена.
— Работя за рекламна агенция. По-точно — работех. Налага се да следим новите тенденции в почти всички области. Освен това чета „Вог“. Там непрекъснато пишат за „Олимпия“.
Той леко наклони глава:
— За кого си работила?
— За „Дохъни“.
— Много добра компания.
— Сега вече не са чак толкова добри — безизразно отбеляза Лита.
Мъжът се усмихна широко. Харесваше нейния плам.
— Уволниха ли те?
— Сама си тръгнах. Това е дълга и скучна история.
Сервитьорката се върна с две чаши студена вода и плато мароканска салата — листа от джоджен, домати, нарязани на кубчета картофи с подправки.
— Толкова е вкусно! — изненада се Лита.
— Според мен мароканската кухня е сред най-добрите в света. След като свикнеш с мисълта, че ядеш гълъби. Та какво си правила за тях?
— Бях старши художествен мениджър. Работех върху рекламни кампании за телевизията и печатните издания. Понякога за радиото. А ти?
— Аз съм собственик на фирмата — отвърна той.
— О! — Тя отново се изчерви. За щастие единствената светлина идваше от трепкащите пламъчета на филигранните свещници.
— Кога напусна?
— Вчера. — Лита бодна с вилицата си от картофите с джоджен, докато сервитьорката слагаше на масата им малки квадратни банички. — Тръгнах си, върнах се в апартамента, събрах си куфара и потеглих за летището. Дойдох тук с нощния полет.
Той се засмя:
— Голяма авантюристка си.
— Бях направо бясна — обясни тя. — И имам мароканска лампа в апартамента си.
— Звучи ми съвсем логично. — Огледа я преценяващо. Лита изпита усещането, че разсъблича бялата й рокля. Подръпна леко шала си по-надолу. Зърната на гърдите й бяха настръхнали, а навън не бе достатъчно хладно, за да се дължи на друго, освен на него. Разбира се, той изглеждаше прекалено стар и прекалено улегнал за нея. — А какво каза приятелят ти за тази самотна екскурзия?
— Нямам приятел — отвърна тя, леко нащрек, — бях прекалено заета.
— Добре! — направо отсече той.
Лита се изчерви още повече:
— Да не ме каниш на среща?
— Вече сме излезли — заяви той. — Опитай от бастилата. Много е вкусно.
Тя се подчини. Наистина се оказа така.