Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Тя чу оня, когото нарекоха Карлос. Той вдигаше шум, крещеше. Беше влязъл в банята. Ослепително бяла. Нито един цветен детайл, към който да се съсредоточи, за да й помогне да се съпротивлява. Въпросният човек беше движещ се куб. Метър и половина на метър и половина. Плешив тлъст куб. Истински гном. За да е истински, му липсваха само космите по носа, острите уши и мазната уста. Ако се вгледаше по-отблизо обаче, можеше да преброи космите по носа му.
Широкият му гръб закри светлината на плафониерата от матово стъкло. Тя забрави всичко, надушила насилието, което бушуваше в него. Нямаше смелост да го погледне в очите, толкова силно искряха от накипялата ярост. Ако искаше да запази поне малко самообладание, щеше да е по-добре да насочи поглед към пердето на душа. Бяло, чисто бяло като усещането за мека белота, което се надигаше в гърдите й и я задушаваше. Стените също бяха бели. Огледалото, малкото прозорче, шкафът над мивката. Бяла беше и мивката. Ваната също беше бяла, както и постелката пред нея.
Той протегна ръка, разкопча колана си, каза й да си свали дънките.
- За нищо на света! - процеди Ортанс и стисна зъби, за да отблъсне задушаващата я белота.
- Свали си дънките или ще извадя бръснача...
Тя бързо размисли. Ако тя си смъкнеше панталона, той пак щеше да извади бръснача. И мигом ще я затрие.
- За нищо на света - повтори тя, търсейки с поглед нещо цветно в банята.
Той преметна колана на ръба на ваната, отвори шкафчето за лекарства и извади бръснач. Черен бръснач с дълго острие, което се прибира в жлеба. Същият като на Марлон Брандо в „Кръстника“. Тя се съсредоточи в сцената от филма и си я прожектира мислено. Брадичката му е бяла и той прокарва острието, изкривил устни в жестока безволева гримаса. Не можеше да се вкопчи в Марлон Брандо, за да се измъкне от положението, не беше правдоподобен.
- Дори не ме е страх... - заяви тя, зърнала във ваната жълта хавлиена кърпа.
„Жълтото в червено се заражда и в зеленото умира.“ Аполинер5. Майка им ги беше научила на този стих, когато бяха малки. Майка им, която им разказваше за цветовете. Синьо, зелено, жълто, червено, черно, виолетово... Неотдавна имаше за задача да развие темата „Хармония и цветове“ и тя се възползва. Получи най-високата оценка. Завидна култура, отбеляза даскалът. Интересни позовавания, които помагат за задълбочената разработка на темата; Беше благодарила наум на майка си, на XII век, на Аполинер и се беше порицала за честите си подигравки по всички тези теми.
Страхът отстъпи с десетина сантиметра. Ако открие друг цветен детайл, е спасена.
- Агата... ела да видиш... - изрева квадратният.
Агата влезе смазана, свела очи към пода. Лепнеше от страх. Ортанс се помъчи да срещне очите й, но онази се изплъзна като змиорка.
- Покажи пръста на крака си! - излая той.
Агата се подпря на бялата стена на банята, разкопча бялата си обувка на висок ток и показа остатъка от отрязаното си кутре. Нещо съсухрено и сгърчено, което е било клъцнато из основи. Отвратителна гледка: виолетова плът с червено. Без нокът, само нещо червено. Виненочервено, някакво странно червеникаво, но все пак червено!
- Обувай се! Изчезвай!
Агата излезе, както беше влязла: плъзгайки се покрай стената.
Ортанс я чу да скимти отвън пред вратата.
- Схвана ли как караме момичетата да слушат?
- Аз не съм момиче. Аз съм Ортанс. Ортанс Кортес. И ти казвам, таковай се!...
- Схвана ли, или да ти го нарисувам?
- Давай. Ще ви издам. Ще отида в полицията. Бедна ви е фантазията в каква каша се забърквате!
- И аз познавам разни хора, малката. Може би не много благо-прилични, ама високопоставени!
Той остави бръснача и хвана отново колана.
Първият удар изсвистя. Направо в лицето й. Не успя да се предпази. Не помръдна.
Не биваше да му показва, че я боли или че се страхува. Видя го да замахва втори път, не се наведе и стисна зъби, за да не изкрещи. Все едно огнени залпове по цялото й тяло. Остри връхчета се забиваха от горе на долу и болката отекваше в корема й.
- Хайде... давайте, не ми пука, няма да си променя решението. Губите си времето.
Нов удар, този път в гърдите. Последван от друг пак по лицето. Той удряше с всичка сила. Виждаше го как отстъпва, как се засилва, замахва. Сериозен, прилежен. Направо беше смешен.
- Казах на приятеля си - продума Ортанс, с уста пълна със слюнка, - ако не се прибера до полунощ, ще отиде в полицията. Дадох му вашето име, на Агата, на бара. Ще ви пипнат...