Жените на Цезар (Част II: Весталките)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жените на Цезар (Част II: Весталките)». Краткое содержание книги:
След това насочи вниманието си към Ветий, който здраво стискаше писмото в ръце.
— Луций Ветий, ти заговорничиш срещу мен. Чий клиент си?
Тълпата шумеше и се вълнуваше, без да знае къде по-напред да гледа: дали Цезар и Ветий, дали ликтора Фабий, който тържествено развързваше червените кожени каиши на снопа пръчки, които носеше като символ на Цезаровия империум. Пръчките бяха тънки и жилави, прилежно окастрени и огладени, трийсет на брой, защото римският народ открай време се е делял на трийсет курии.
Ветий не откъсваше поглед от Фабий и пръчките.
— Чий клиент си ти, Ветий? — повтори настоятелно въпроса си Цезар.
Онзи едва намери смелост да му отговори:
— На Гай Калпурний Пизон.
— Благодаря, това е всичко, което искам да знам. — Цезар се обърна с лице към струпалото се множество. Първите редици бяха заети все от сенатори и конници. — Римляни — обяви той, — човекът, който в момента е извикан пред моя трибунал, е положил лъжливи показания пред съдия, който няма право да приема показанията му. Ветий е трибун ерарий, би трябвало да познава законите. Той е знаел, че постъпва неправилно, но е бил твърде алчен и твърде силно е пожелал сумата от два таланта. Да не говорим за парите, които патронът му Гай Пизон навярно му е обещал. Не виждам тук Гай Пизон, което е по-добре за самия него. Ако беше сред нас, и той щеше да придружи Луций Новий до тъмницата. В качеството си на градски претор аз съм в пълното си право да наложа каквото наказание намеря за добре на гражданина Луций Ветий. Така и ще постъпя. Той не може да бъде бит с камшик, но нищо не забранява да бъде бит с пръчки. Ликторе, готов ли си?
— Да, преторе — отговори Фабий, който от доста време беше един от десетте началници на колегията на ликторите, но за пръв път в живота си получаваше заповед да използва на практика фасциите си.
— Избери подходяща пръчка.
Понеже винаги имаше паразити, които разяждаха пръчките, нищо че за тях се полагаха специални грижи (все пак фасциите бяха един от най-почитаните символи на римската власт), фасциите редовно се развързваха на специална церемония, изгаряха се и се подменяха с нови. Затова Фабий сравнително лесно развърза снопа, грабна една и се изправи.
— Дръжте го — заповяда Цезар на други двама — и махнете тогата му.
— Къде? Колко? — прошепна тревожно Фабий.
Цезар обаче не му обърна внимание.
— Тъй като този човек е римски гражданин, аз не мога да го унизявам, като съблека туниката му или оголя гърба му. Ликторе, въздай му шест удара по десния прасец и шест удара по левия. — След което прошепна: — И удряй силно, Фабий, иначе и на теб ще ти се случи същото! — Цезар най-после издърпа писмото от ръцете на Ветий, прегледа набързо съдържанието му и го поднесе на Силан, който заместваше по изключение Мурена и се чудеше защо не си беше измислил жестоко главоболие. — Консуле, предоставям това веществено доказателство на твое разпореждане. Почеркът не е моят. — Цезар погледна презрително всички наоколо. — Не е дори написано в мой стил, а на доста по-груб и недодялан език! Напомня ми за литературните умения на Гай Пизон, който трудно връзва две думи на кръст.
Последваха виковете и стоновете на Ветий. Фабий имаше много високо мнение за Цезар още от времето, когато беше служил при него в качеството му на едил и на съдия в съда, занимаващ се с убийствата. Мислеше си, че познава началника си, но този ден Цезар се прояви в съвсем различна светлина и Фабий имаше всички мотиви да налага здраво.
Докато Ветий си получаваше заслуженото, Цезар слезе от трибунала и се запъти към тълпата — там, където стояха и наблюдаваха представителите на по-скромните обществени слоеве. Докосна по рамото двайсетте души, които носеха най-опърпаните тоги, и ги отведе отново при дървената конструкция на трибунала.
Физическото наказание свърши; Ветий буквално подскачаше заради болките в краката си и жално подсмърчаше заради преживяното унижение. Доста от зрителите го познаваха лично, а вместо да го защитят, радостно бяха окуражавали Фабий.
— Разбирам, че Луций Ветий колекционира хубави мебели! — обяви Цезар. — Боят с пръчки сравнително бързо се забравя, а за Луций Ветий ще е най-добре дълго да си спомня днешния ден! Ето защо заповядвам част от неговата собственост да бъде конфискувана. Онези двайсет квирити, които докоснах по рамото, ще придружат Луций Ветий до дома му и ще си изберат мебели от неговите. Нищо друго да не бъде докоснато с пръст: нито роби, нито прибори, нито произведения на изкуството. Ликтори, придружете този човек до дома му и се погрижете заповедта ми да бъде изпълнена.