![Царството [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/8/9/carstvoto-calibre-1-48-0-download.jpg)
Царството [calibre 1.48.0]
- Автор: Мартин Том
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Царството [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
- Как е успял да мине край тях?
- Той е йогин и може да става невидим.
Тя дори не примигна, когато Джек каза това, толкова беше привикнала към странния свят на Тибет. Не че вярваше напълно, но усещаше, че недоверието е неуместно, като се вземе под внимание объркващото въздействие на терена и всички странни неща, на които вече бе станала свидетел. Освен това Червения цар се беше появил сякаш от нищото.
- Но защо? Какво търсят?
- Един човек. Бял мъж, за когото твърдят, че е шпионин.
- Предполагам, Антон?
Джек не си направи труда да отговори.
- И какво ще правим сега? - попита Нанси.
Джек гледаше мрачно.
- Имаме проблем. Червения цар каза, че е по-добре да минем през джунглата, но не мисля, че на шерпите ще им хареса.
- Попита ли ги?
Джек си пое дълбоко дъх и се обърна към Глумбук Мерго и двамата му другари. Те бяха наблюдавали мълчаливо разговора между двамата западняци. Американецът говори на тибетски в продължение на около минута. След като замълча, тримата тибетци започнаха да клатят глави. Вперили поглед в земята, те замърмориха под нос една дума, която според тях обясняваше всичко.
- Мигу, мигу!
- Какво е мигу? - попита Нанси с голямо безпокойство.
- Мигу е тибетското наименование на Йети. Не искат да влизат в тукашната джунгла. Казват, че тук живеели мигу.
- Какво? - удиви се журналистката. - Нима наистина се страхуват от Йети?
- Разбира се, че се страхуват. Затова селото е изоставено. Мигу са се преместили в този район и селяните ги е страх.
- Защо не им предложиш пари?
- Направих го - отговори Джек, - но ти сама видя как отговориха.
Тя погледна тримата носачи. Мъжете я гледаха с решителни лица. Нямаше начин да успее да ги убеди да влязат в гората.
- И сега какво ще правим?
- Или ще се върнем, или ще влезем сами в джунглата - отговори Джек. - Не можем да рискуваме да продължим по пътеката, не и когато знаем защо са тук войниците. Разчитах да ги подкупя, ако случайно попаднем на тях. Правил съм го преди в гарнизона им. Те са просто сбирщина пияници, но сега са изпратени тук със задачата да намерят Херцог, затова номерът с подкупа няма да стане. Направо ще ни арестуват и един Бог знае кога и дали ще успеем да се измъкнем.
Той замълча за малко и после добави:
- Може би Антон наистина е шпионин. Възможно е китайците да знаят нещо, което ние не знаем. Може би цялата тази история с баща му и нацистката терма е просто прикритие или чиста случайност.
Той замълча отново и потъна в мисли, но после добави:
- Но не мога да си представя кому е притрябвало да шпионира в Пемако. Тук няма какво да намериш, а той и без това познава района като джоба си.
Сега замълчаха и двамата. Нанси оглеждаше съсипаните ниви. В това няма смисъл, каза си тя за пореден път. Херцог беше целта на китайците и никой не можеше да каже какво знаят. Тя погледна назад към сипеите, издигащите се над тях върхове и обвития с мъгла проход Су Ла. Не искаше да влиза в джунглата. Тя я плашеше, гадеше ѝ се от нея. Сигурно навсякъде беше пълно с насекоми, змии, пиявици и диви животни. Пътеката беше сравнително лесна. Тя се виеше от населено място към населено място, така че винаги щяха да сс намират само на няколко часа път от убежище. Джунглата беше нейната представа за кошмар наяве, но от друга страна, нямаше никакво намерение да се връща.
45
След няколко минути пътеката изчезна от погледа им и вече не чуваха шума на реката. Странни викове и щракане изпълваха въздуха и се състезаваха с жуженето и шумоленето на насекомите в храсталаците. Това беше каскада от звуци, създавани от милиони и милиарди малки гадинки. Джек беше дал на Нанси да се намаже с репелент срещу комари и я посъветва да го използва щедро, но изглежда нямаше особено въздействие: непрекъснато трябваше да се плясва, за да размаже някой хранещ се с кръвта ѝ комар. Напредваха бавно. Наистина имаше пътеки, и то твърде много, но бяха тесни и обрасли. Понякога завършваха в нищото и ги принуждаваха да се връщат обратно.
След като шерпите ги бяха изоставили, трябваше сами да носят багажа. Бяха оставали палатката на шерпите, но взеха парафиновия котлон, съдове, спалните чували, две малки чувалчета с цампа, два чифта кукри. Нанси научи, че това са непалски ножове с дебели извити остриета, които се използват за сечене. Като се добавят и бутилките им с вода, тежестта, която трябваше да носят, не беше малка. Освен това Нанси беше избрала да носи дрехи с дълги ръкави, които се надяваше да станат последна преграда срещу хилядите хапещи насекоми. Това означаваше, че се поти, докато върви, защото беше прекалено горещо. Въпреки това нямаше намерение да се разголва повече и да им предлага угощение.