Царството [calibre 1.48.0]

Започваше да става сумрачно, когато стигнаха до очевидно много използвана животинска пътека. Отстрани растителността беше гъста, но пътеката беше чиста и нямаше нужда от много сечене. Нанси крачеше зад Джек. От известно време не бяха разговаряли, но не можеше да каже от колко. Бяха се съсредоточили върху отместването на клони, прекрачването на корени и разбира се, внимаваха за змии или за отровните черни паяци, които висяха над пътеките и сс хвърляха от горе върху своите жертви.

Нанси знаеше, че по цял свят всички обитатели на джунглата можеха да кажат кой идва или се движи в тяхната част на гората заради променящите сс форми на фоновия шум. Тя точно размишляваше върху това и се вслушваше в разнообразните викове и почуквания, лая и потракването, жуженето на цикади, всички тези звуци, които постоянно изпълваха джунглата, когато изведнъж осъзна, че шумът вляво пред тях беше замлъкнал.

Опита се да прогони страховете си, казвайки си, че вероятно въображението ѝ играе номера или причината е в променящата се акустика на гората. Може би някой елен или друг голям бозайник бе причината за уплахата на животните. Тръгна отново, но бързо, за да настигне Джек. Маймуните продължаваха да крещят, но скоро Нанси се закова на място, защото пред нея Джек спря и вдигна ръка - жест, който очевидно означаваше, че иска да пазят тишина.

Останаха неподвижни близо минута, след което той се обърна и ѝ прошепна:

- Нямаш ли усещането, че някой ни наблюдава?

- Да - прошепна тя в отговор, - точно си мислех, че там може би има нещо.

- Къде?

Нанси посочи наляво и напред, а адреналинът започна да изпълва вените ѝ.

- Да, и аз го усетих.

Гърлото ѝ се сви.

- Какво е това?

Покритото с пот лице на Джек се смръщи от безпокойство.

- Нямам представа. Може би мигу?

- Джек - укори го Нанси.

Той вдигна пръст до устните си. Тя видя, че изобщо не се шегува, защото прошепна задъхано:

- Чу ли това?

Двамата замълчаха и зачакаха да чуят отново звука, който Джек смяташе, че е доловил. И тогава тя също го чу, и то доста отчетливо.

- Боже, някакво пъшкане или ръмжене.

Джек изтри острието на своя кукри в крачола на панталона и се вторачи в гъстите шубраци. Беше невъзможно да види нещо. Не можеше и да погледне напред. Тя го дръпна за ръкава.

- Да се връщаме!

Но той не отговори, вместо това приклекна и съвсем бавно започна да се промъква напред, като внимателно отместваше клонките на шубраците по пътя си с тибетския нож. Нанси протегна ръка и се хвана за колана му ужасена, че нещо може да се покаже и да я завлече в гората. С другата ръка стисна кукрито, готова да нанесе поне един удар с все сили на който и да е нападател.

Внезапно Джек се спря на място. Тя го чу как ругае от ужас и удивление. Застана до него на тясната пътека. Растителността се променяше и пред тях пътеката се разширяваше. Зрителното им поле напред беше петдесетина метра, а на около трийсетина метра от тях тя видя най-ужасното нещо в живота си: огромна кафява мечка стоеше на задните си крака и махаше яростно с лапи, отчаяно опитвайки сс да докопа мрежата, която беше спусната от клоните на високо дърво. Мрежата беше измайсторена от стеблата на увивни растения, а в нея, свита на две, лежеше фигура, която приличаше на човешка. Това беше капан, задействан от клетника, който сега беше натъпкан в мрежата и измъчван от мечката.