Царството [calibre 1.48.0]

Първите лъчи на слънцето се появиха рано, малко след пет и трийсет. Нанси се събуди замаяна и видя, че един от шерпите вече е станал и приготвя закуската. Тя се претърколи и облегна на лакът и откри, че е сама в палатката. На трепкащата дневна светлина видя, че нещата на Джек са спретнато сгънати, вече готови за тръгването им. Тя се измъкна от спалния чувал. В студения въздух от устата ѝ излизаха големи кълба пара. Обу си обувките, навлече си чубата, после напъха ръце в ръкавите на палтото от овча вълна и изпълзя от палатката.

Закуската премина в мълчание. Всички стояха и загребваха цампа от алуминиеви чинии и пиеха чай с масло. Веднага щом палатките бяха сгънати, а чиниите и канчетата измити в рекичката, те тръгнаха. Предстоеше им тежкото изкачване. С всяка крачка вървенето ставаше все по-трудно. Белите дробове на Нанси вече не работеха автоматично. Тя трябваше да се насилва да си поема въздух при всяка крачка и да поема достатъчно кислород, за да може да се придвижва. След половин час такива усилия почти беше изгубила от поглед двамата шерпи. Джек крачеше на десетина метра пред нея, а третият шерп оформяше ариегарда, нащрек за възможни опасности, предположи тя. Макар Джек да не беше толкова далеч, за да не могат да си говорят, не можеше да става и дума за подобно нещо. Имаше нужда от цялата си енергия, за да не падне.

Час след час продължаваха да се изкачват. Дори когато спираха за малко да пият вода или чай, Нанси не казваше нищо, пестейки думите, защото беше твърде изтощена. С изкачването температурата падаше и сега вече беше под нулата, а по сипеите тук-там имаше сняг. В съзнанието ѝ се въртеше мисълта, че проходът може да е затрупан изцяло със сняг. Тогава щеше да се наложи да се спуснат обратно, каза си тя обезпокоена. Другото притеснение беше височинната болест, която също можеше да сложи бърз край на нейните шансове да влезе в Пемако. В мига, когато усети симптомите, трябваше веднага да поемат назад и да се спуснат на по-малка височина. Трябваше да се надява, че ще извади късмет. По-точно, че всички те ще извадят късмет.

Към обяд наближиха горната част на прохода. На тази височина склоновете бяха голи. Само лишеите и мъховете успяваха да виреят тук. Мъгла беше обвила пътеката и се виеше около скалистата пукнатина, през която щяха да се изкачат към Су Ла. Нанси усещаше, че започва да я боли глава, и сякаш губеше способността си да определи дали е горещо или студено, макар температурата да беше доста под нулата. Това я тревожеше много и тя се опита да се възпротиви на сигналите, че тялото ѝ не се справя, и да ги прогони.

Шерпът, който вървеше в края на колоната, се изравни с нея и се опита да я окуражи. Той май искаше да каже, че са близо до върха. Нанси се опита да се усмихне, но не успя. В следващия миг се подхлъзна и пред очите ѝ притъмня. Следващото, което осъзна, беше, че седи в палатката и някой се опитва да налее горещ чай в устата ѝ, а друг я разтриваше по гърба през чубата и палтото от овча вълна. За миг изгуби дар слово, чувстваше се объркана, а главата ѝ туптеше, сякаш някой я беше ударил.