Царството [calibre 1.48.0]

С тези думи си тръгна. Аз бях напълно разбит. Не можех да мисля. Бях затворен в средновековен манастир, заобиколен от монашеско братство, чието чувство за морал беше толкова извън всякакви цивилизовани разбирания, че очевидно се готвеше да изгори жив човек.

Обаче една част от думите на игумена още кънтеше в ушите ми. Разбрах някои знаци от неговото описание на психическото призоваване, на съобщенията, изпращани в съня и дълбоко резониращите равнища на човешкото съзнание. Нали и аз упорито години се бях вкопчвал в идеята за Шангри Ла без дори частица доказателство, чс съществува. Бях чувствал някакво призоваване в своите сънища и дори в будно състояние - една несекваща песен на сирени, която ме викаше. През цялото това време знаех, че Шангри Ла съществува. Бях уверен, както бях сигурен, че слънцето ще изгрее, че един ден ще пристигна там.

При мисълта за кладата и клетката ми се доповръща. Моята съдба щеше да е същата. Това беше неизбежното внушение: щяха да ме изгорят жив. Ако не тази нощ, както се бяха страхувал допреди малко, то някой ден в бъдещето, когато друга горка душа успее да се пребори с Хималаите и останалите несгоди, за да намери пътя до Шангри Ла. Тогава аз също щях да бъда изпратен да се присъединя към Учителите, както се изрази лудият игумен. Мен също щяха да ме принудят да абдикирам.

Няколко минути по-късно, след като бях съпроводен обратно в стаята в пълно мълчание, аз се опитах да се съвзема. Седнах и се принудих да дишам бавно и дълбоко, а след това се опитах да сглобя фактите. Ламите от Шангри Ла имаха намерение да не ме пускат да си вървя. Поне това беше ясно. Феликс Кьониг ми беше казал истината, когато заяви, че тяхната експедиция е постигнала целта си. Толкова беше ясно. Дори нещо повече, според игумена, един от другарите на Кьониг не само беше жив, но бе в действителност действащият цар на Шангри Ла. Но като се има предвид съдбата, която очакваше всички монарси на това зловещо място, не ставаше ясно дали царуването му не беше просто затвор в продължение на години с висяща над главата му присъда да бъде изгорен на клада?

Имаше все пак един неоспорим факт, който даваше поне малък проблясък на надежда: Феликс Кьониг беше избягал. Бе успял да се върне обратно в Индия, така че не беше вярно, че никакъв път не извежда оттук. Да, наистина, когато Кьониг пристигнал в Бомбай, бил напълно луд и никога не успя да възстанови психическото си равновесие, но войната също беше виновна за това.

Описанията на Феликс Кьониг, колкото да бяха неясни и странни, също отговаряха на това място. Копнежът да полети надолу към смарагдовата долина, който той описваше, беше решаващ за мен. Можех много лесно да се видя на мястото на осъдения цар, който обикаля назъбената крепостна стена и копнее да е отново долу в смарагдовозелената долина, вместо да чака мрачно някой наследник да дръпне копринената нишка.