Град на небесен огън

* * *

Джейс остави стилито си върху облегалката на дивана и прокара пръст по иратцето, което беше нарисувал върху ръката на Клеъри. Около китката му проблясваше сребърна лента. По някое време, Клеъри не помнеше точно кога, беше вдигнал падналата гривна на Себастиан и я беше закопчал около собствената си китка. Нямаше особено желание да го попита защо.

— По-добре. Благодаря.

Дънките на Клеъри бяха навити над коленете и пред очите и синините по краката и започнаха да избледняват. Намираха се в една стая в Гард, някакво място за срещи, предположи тя. Имаше няколко маси и дълъг кожен диван, обърнат с лице към слабо горящ огън. На една от стените бяха наредени книги. Пламъците осветяваха стаята, а през прозорците се откриваше изглед към Аликанте и греещите демонски кули.

— Еи. — Златните очи на Джейс обходиха изпитателно лицето и. — Добре ли си?

Да, искаше да отвърне Клеъри, ала думата заседна в гърлото и. Физически и нямаше нищо. Руните бяха излекували нараняванията и. Тя беше добре, Джейс беше добре… Саимън, приспан от кръвта, в която някои беше сипал нещо, изобщо не се беше събудил и сега спеше в друга стая в Гард.

Беше изпратено съобщение до Люк и Джослин. Вечерята, на която бяха отишли, обяснила им бе Джия, беше защитена с магически бариери, за по-голяма сигурност, но те щяха да го получат, щом си тръгнат. Клеъри копнееше отново да ги види. Светът сякаш се беше разклатил под краката и. Себастиан си беше отишъл, поне за момента, ала тя все още имаше чувството, че я разкъсват на парчета; изпълваха я горчилка и гняв, желание за отмъщение и тъга.

Стражите и бяха позволили да си опакова някои вещи, преди да си тръгнат от къщата на Джослин — чисти дрехи, боино облекло, стилито и, скицник и оръжия. Част от нея отчаяно жадуваше да се преоблече, да се отърси от допира на Себастиан до плата, ала друга, още по-голяма част, не искаше да напуска стаята, не искаше да остава сама със спомените и мислите си.

— Добре съм.

Тя спусна крачолите на дънките си надолу и се изправи. Отиде до камината, като прекрасно усещаше, че Джейс я гледа от дивана. Протегна ръце, сякаш искаше да се сгрее, макар да не и беше студено. Всъщност всеки път, щом се сетеше за брат си, усещаше прилив на гняв да плъзва като течен огън по тялото и. Ръцете и трепереха и тя ги погледна със странно чувство за отчужденост, сякаш бяха ръцете на някой непознат.

— Себастиан се страхува от теб — каза тя. — Опита се да го омаловажи, особено накрая, но аз го усетих.

— Страхува се от небесния огън — поправи я Джеис. — Не мисля, че и той знае повече от нас на какво е способен. Едно обаче е сигурно — да ме докосва, не го наранява.

— Не. — Клеъри не се обърна да го погледне. — Защо те целуна?

Не това беше възнамерявала да каже, ала непрекъснато го виждаше пред очите си, отново и отново — кървавата ръка на Себастиан върху тила Джеис, а после онази странна, изненадваща целувка по бузата.