Спомен за светлина

Салдейският обичай не беше такъв. Макар обикновено да не навлизаха в Погибелта, жените иначе вървяха с мъжете си. Всяка от тях можеше да се бие с ножове и щяха да бранят лагера си до смърт, ако се наложеше. Тук се бяха оказали изключително полезни в събирането и разпределянето на продоволствие и в грижите за ранените.

Тенобия отново обсъждаше тактика с Агелмар. Лан се заслуша, докато шиенарският Велик капитан кимаше на исканията й. Имаше добър усет за нещата, но беше прекалено дръзка. Искаше да настъпят в Погибелта и да пренесат боевете на самия терен, където се въдеха тролоците.

След малко тя го забеляза.

- Лорд Мандрагоран. - Беше доста хубава жена, с огън в очите и с дълга черна коса. - Успех ли беше последният ви излаз?

- Още мъртви тролоци - отвърна той.

- Водим славна битка - каза тя с гордост.

- Загубих добър приятел.

Тенобия го погледна в очите, може би за да потърси чувство в тях. Лан не издаде нищо. Булен беше умрял добре.

- Мъжете, които се бият, имат слава - каза й той, - но самата битка не е слава. Тя просто е. Лорд Агелмар, няколко думи.

Тенобия се отдръпна, а Лан отведе Агелмар настрани. Старият пълководец го погледна с благодарност. Тя се задържа за миг, след което си тръгна и двамата й гвардейци я последваха припряно по петите.

„Сама ще тръгне на бой, ако не я пазим - помисли Лан. - Главата й е пълна с песни и приказки.”

Не беше ли окуражил току-що хората си да разказват същите тези приказки? Не. Имаше разлика, _усещаше_, че има разлика. Да учиш хората да приемат, че може да загинат, и да почитат доблестта на падналите… това бе различно от пеенето на песни колко чудесно е да се сражаваш на първата линия.

За жалост разликата се научаваше само в истинския бой. Светлината дано да дадеше Тенобия да не направи нещо твърде прибързано. Лан беше виждал много млади мъже със същия поглед в очите. Решението с тях беше да ги натовариш до пълно изтощение за няколко седмици, да ги упражняваш, докато не могат да мислят за нищо друго освен за леглото си, не за „славата”, която ще намерят някога. Съмняваше се, че това ще е подходящо за кралицата.

- Става все по-припряна, откакто Калян се ожени за Етениел - заговори тихо лорд Агелмар, докато вървеше с Лан към задните бойни линии и кимаха на подминаващите ги войници. - Мисля, че той успяваше да й понамокри малко перушината, но сега… без него _или_ Башийр, който да я държи под око… - Въздъхна. - Е, все едно. Какво искахте от мен, Дай Шан?

- Сражаваме се добре тук - каза Лан. - Но съм притеснен колко са уморени хората ни. Ще можем ли непрекъснато да задържаме тролоците.

- Прав сте. Врагът рано или късно ще пробие - отвърна Агелмар.

- Тогава какво ще правим?

- Ще се бием тук - каза Агелмар. - А после, когато вече не можем да държим, ще се оттеглим да спечелим време.

Лан се вцепени.

- Ще се оттеглим?