Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Не — отвърна сервитьорката и лекичко докосна с пръст бучката зад ухото си.
Отвън мъжът, който седеше на стъпалото на колата, стана и погледна над капака на мотора към ресторанта. После седна пак и извади от външния джоб на сакото си кесия с тютюн и цигарени книжки. Бавно и с голямо умение той си сви цигара, огледа я от всички страни, изравни я с пръсти, запуши и тикна горящата кибритена клечка в праха пред краката си. Наближаваше обед и слънцето бавно топеше сянката на транспортната кола.
В ресторанта шофьорът плати кафето си и пъхна остатъка от парите — две монети по пет цента — в автомата. Въртящите се цилиндри не дадоха щастливата комбинация.
— Тази дяволия така е направена, че нищо не можеш да спечелиш — каза той на сервитьорката.
Тя отговори:
— Един пипна голяма печалба преди по-малко от два часа. Три долара и осемдесет. Кога се връщаш?
Шофьорът се спря на вратата, която бе открехнал.
— След десетина дни — отвърна той. — Отивам в Тълса, а оттам никога не се връщам навреме.
Сервитьорката каза сърдито:
— Ще пуснеш много мухи. Или тръгвай, или затвори вратата.
— Добре, довиждане — рече шофьорът и излезе. Вратата се хлопна зад гърба му. Той се озова сред слънчевия пек, сваляйки обвивката на дъвката си — набит, широкоплещест, с шкембе. Лицето му беше червено, а сините му очи — тесни и дълги като цепнатинки, станали такива от навика му да ги присвива на силната светлина. Той носеше войнишки клин и цели обувки. Поднасяйки дъвката към устата си, шофьорът извика на сервитьорката: — И недей върши неща, за които ми е неприятно да чувам. — Сервитьорката се бе обърнала гърбом, към огледалото. Тя измърмори нещо в отговор. Той бавно дъвчеше дъвката, отваряйки широко уста. После се упъти към голямата червена кола, като стисна със зъби дъвката и я тикна под езика си.
Пешеходецът стана и погледна шофьора през прозорците на кабината.
— Ще ме качите ли, мистър?
Шофьорът хвърли бърз поглед към ресторанта.
— Не виждаш ли какво пише на предното стъкло?
— Как да не виждам — виждам. И все пак добрият човек си е винаги добър, дори когато някой богат негодник го принуждава да кара с такъв надпис.
Шофьорът бавно се качи в колата, замислил се над думите на пътника. Ако откаже, не само ще излезе лош, а и ще докаже, че го принуждават да пътува с такъв надпис и го лишават от компания по пътя. Ако пък приеме, ще се причисли автоматично към добрите хора, които не позволяват на всеки богат негодник да ги командува. Той чувствуваше, че се е хванал в капан, но не можеше да намери изход. А му се искаше да се прояви като добър човек. И шофьорът отново погледна бързо към ресторанта.
— Свий се на стъпалото, докато отминем оня завой — каза той.
Пътникът се сниши зад автомобила и се хвана за дръжката на вратата. Моторът изрева, предавателният механизъм изщрака и грамадната транспортна кола потегли — първа скорост, втора, трета, сетне моторът остро изскимтя и включи на четвърта скорост. Сливайки се в мътно петно, пътят с главоломна бързина летеше под човека, свил се на стъпалото. Първият завой беше на една миля17 от ресторанта и като го отмина, колата намали скоростта. Пътникът се изправи, открехна вратата и се вмъкна в кабината. Шофьорът го погледна, премрежвайки очи, и продължи да дъвче, сякаш мислите и впечатленията му се оформяха с помощта на челюстите и чак след това достигаха мозъка. Погледът му най-напред се спря на новия каскет, после на новите дрехи и накрая на новите обувки на пътника. Последният се облегна удобно на седалката, свали каскета си и изтри с него потното си чело и брадата.
— Благодаря, друже — рече той. — Иначе не знам какво щях да правя с тези кундури.
— Обувките ти са нови — каза шофьорът. В гласа му се чувствуваше същата потайност и лукавост, както и в погледа. — Не трябва да вървиш с нови обувки, и то в такъв пек.
Пътникът погледна прашните си жълти обувки.
— Нямам други — рече той. — Каквото имаш, това носиш.
Шофьорът хвърли внимателен, кос поглед напред и увеличи малко скоростта.
— Далеч ли отиваш?
— Ъхъ. Щях да вървя пеш, но кундурите отказаха да ми вършат работа.
Шофьорът задаваше въпросите си с такъв тон, като че ли водеше подробен разпит. Той сякаш хвърляше пред спътника си мрежи и поставяше капани.
— Работа ли търсиш? — попита шофьорът.
— Не, старият държи тук земя, четирийсет акра18. Арендува я. Но ние отдавна живеем в този край.
17
Миля (сухопътна) — мярка за дължина, равна на 1609 м.
18
Акър — мярка за повърхност, равна на 0,405 хектара.