Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
— Помагай, Виола — вика госпожа Койл и дърпа юздите.
Хуквам нагоре към тях, конят се извръща и аз виждам кой е на седлото, в безсъзнание, увиснал на една страна.
Корин.
— Не — повтарям полугласно, умът ми отказва да го приеме. — Не, не, не, не, не, не — докато я слагаме сред камъните, а госпожа Лоусън тича към нас с ампули и пластири. — Не, не, не — когато вземам главата й в скута си, за да не лежи на коравите камъни, а госпожа Койл скъсва ръкава и, за да сложи инжекцията. — Не — когато госпожа Лоусън идва и също ахва.
— Намерила си я — казва госпожа Лоусън.
Госпожа Койл кимва.
— Намерих я.
Чувствам главата на Корин в дланите си, чувствам как кожата гори от треската, виждам как са хлътнали страните й, виждам синините, обезцветената подпухнала кожа. Ключиците й, изхвръкнали над деколтето на мръсната и разкъсана престилка на лечителка. Кръглите изгаряния по шията. Успоредните порязвания по ръцете. Изтръгнатите нокти.
— О, Корин — шепна и сълзите ми капят, капят по нея. — О, не.
— Не ни напускай, моето момиче — говори госпожа Койл, не знам дали го казва на мен или на Корин.
— Ами Теа? — пита госпожа Лоусън, без да вдига глава.
Госпожа Койл поклаща глава.
— Теа е мъртва? — обаждам се.
— Госпожа Уегънър също загина — отвръща госпожа Койл и тогава забелязвам опушеното й лице, изгарянията по челото й. — И други загинаха. — Устните й се свиват в права черта. Но и от техните загинаха.
— Хайде, моето момиче — казва госпожа Лоусън на Корин, която не идва в съзнание. — Винаги си била упорита. Имаме нужда от ината ти сега.
— Дръж — казва ми госпожа Койл и ми подава торбичка с течност, която се влива във вената на Корин. Поемам я с една ръка с другата придържам главата на Корин в скута си.
— Гледай — госпожа Лоусън отлепя парче вкоравен парцал от хълбока на Корин. Всички едновременно усещаме страшната миризма.
Повдига ни се, но това не е най-лошото. По-лошото е онова, което миризмата означава.
— Гангрена — казва госпожа Койл, но наблюдението няма смисъл, защото всички виждаме, че фазата на инфекцията отдавна е прехвърлена. Миризмата означава, че плътта е мъртва. Означава, че яде Корин жива. Корин сама ме бе научила какво означава миризмата, а сега не искам да си спомням уроците й — дори не са й дали първа помощ — изръмжава госпожа Лоусън, изправя се и хуква към пещерата да донесе от най-силните антибиотици, които имаме.
— Дръж се, мое трудно момиче — тихо казва госпожа Койл и гали Корин по челото.
— Останала си до последно, за да я намериш — казвам. — Затова се върна последна.
— Тя не се предаде, никога не отстъпи, не и тя — казва госпожа Койл с дрезгав глас, дрезгав не само от вдишания дим. — Без значение какво са й причинявали.
Гледам лицето на Корин със затворените очи, с отпуснатата челюст, с изчезващия дъх.
Госпожа Койл е права. Корин не се предала, не издала нито едно име, поела сама болката, спасила чужди дъщери, чужди майки от това те да я поемат.
— Инфекцията — преглъщам през подутото си гърло, — миризмата, тя значи, че…
Госпожа Койл прехапва устните си до бяло и поклаща глава.
— О, Корин — казвам. — О, не.
И точно тогава, в ръцете ми, в скута ми, лицето на Корин се обръща към моето…
И тя умира.
Когато това се случва, настъпва само тишина. Няма звуци, нито борба, нито болка, нищичко. Тя просто се отпуска в пълна тишина, онзи вид тишина, която, в мига, в който я чуеш, разбираш, че е безкрайна, тишината, която заглушава всичко наоколо, тишината, която поглъща Шума на света.
Всъщност единственото, което мога да чувам сега, е собственото си дишане, влажно, тежко, никога няма да усетя отново лекотата на живота. И в тишината на дишането си аз вдигам очи, поглеждам надолу по хълма към лагера, виждам останалите ранени наоколо, устите им са отворени в крясъка на болката, очите им пустеят от ужасите, в които те са все така втренчени, дори след спасяването. Виждам госпожа Лоусън, която тича към нас с лекарствата, твърде късно вече, твърде късно. Виждам Лий, връща се обратно по пътя, вика майка си и сестра си, не иска да повярва, че в кървавия хаос тях все така ги няма.
Мисля за Кмета в катедралата, за обещанията му, за лъжите му.
(мисля за Тод във властта на Кмета)
Свеждам поглед към Корин в скута ми, Корин, която така и не ме хареса, но въпреки това даде живота си за мен.
Ние самите сме решенията, които вземаме.