Въпросът и Възражението

Той присвива очи.

— Не разбирам накъде биеш, момче.

Аз също не знам накъде бия, но съм уплашен и гладен, и сме заключени в тая тъпа кула, докато целият свят се разпада пред очите ни, и ние можем само да наблюдаваме, но нищо не можем да сторим, за да променим хода на нещата, и не знам каква роля играе Виола във всичко това, нито дори къде е сега, и не знам какво ме чака в бъдеще, и не разбирам как някой може да мисли, че от това зло може да излезе нещо добро, всичко, което знам, е, че когато насред цялата каша кметът Леджър ми разправя как трябва да съм практичен, това просто ме вбесява.

А да, и още нещо.

— Не ме наричай момче.

Той прави крачка към мене.

— Един мъж веднага би разбрал, че нещата в света са твърде сложни, за да бъдат определяни просто като добро и зло.

— Да, един мъж, който мисли само как да спаси собствената си кожа, без съмнение веднага би разбрал това. Шумът ми казва опитай, хайде де, само опитай!

Кметът Леджър стисва юмруци.

— Онова, което не знаеш, Тод — отвръща, а ноздрите му треперят. — Онова, което не знаеш.

— Какво толкова не знам, а? — почвам, но вратата прави щрак-щрак, от което и двамата подскачаме.

Влиза Дейви, носи пушка.

— Хайде — казва само на мен. — Тате ни вика.

Тръгвам, без да кажа дума. Кметът Леджър кресва „Хей!“ зад нас, но Дейви просто заключва вратата.

— Петдесет и шест войника са убити — казва ми, докато се спускаме надолу по стълбите на камбанарията. — Ние убихме десетина от техните, още десетина заловихме, но повечето избягаха и отведоха почти двеста затворника.

— Двеста? — казвам и спирам насред крачката. — Колко хора има по затворите въобще?

— Не спирай, кретенче. Тате чака.

Хуквам да го настигна. Пресичаме главното помещение на катедралата и се отправяме към портата.

— Кучки — казва Дейви и клати глава. — Няма да повярваш на какво са способни. Взривили са спалното. Спалното помещение! Докато войниците вътре са спели.

Излизаме от катедралата и потъваме в хаоса на площада. Дим се носи от запад, няма видимост, всичко е мътно. Войници, сами, или строени в части, тичат натам, или пък се връщат, като блъскат пред себе си разни цивилни, удрят ги с прикладите. Други стоят на стража около групички ужасени жени, държани на далеч от други групички ужасени мъже.

— Но им дадохме да се разберат — казва Дейви с гримаса. — Ти участва ли в боя?

— Не — свежда очи към пушката си. — Но следващия път ще участвам.

Дейвид! — чуваме. — Тод!

Кметът язди през площада, препуска бързо и тежко, подковите на Морпет хвърлят искри.

Нещо се е случило в манастира — вика той. — Отивайте там. Веднага!

Хаос цари из целия град. Навсякъде виждаме войници на коне, които блъскат и подкарват пред себе си арестанти, подреждат ги в редица, която си подава кофи с вода за гасене на по-малките пожари, предизвикани от първите три бомби, а те наистина са унищожили електроцентралата, пречиствателната станция и един хранителен магазин, и трите места още горят, защото всички маркучи са отнесени при затворите, където мъжете се мъчат да овладеят големите пламъци.