Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Зачака реакцията им. Те мълчаха.
— Не смятам, че молбата ми е прекалена — каза госпожица Темпъл.
Свенсон кимна, погледна Чан и промълви, докато бъркаше в джоба си.
— Извинете ме, цигара… ще ме разсее от височината, от морето от празно пространство. — Пак погледна госпожица Темпъл. — Права сте. Съвсем разумно е. Не се познаваме, случаят ни събра.
— Не може ли да го направим по-късно? — попита Чан; тонът му беше на границата на любезните обноски.
— И кога ще е това? — отвърна госпожица Темпъл. — Нима знаем къде отиваме? Нима сме решили как е най-добре да действаме? Кого да преследваме? Не сме, разбира се, защото всеки от нас е направил предположение според собственото си различно преживяване.
Чан въздъхна раздразнено, но след миг кимна отсечено, сякаш я приканваше да започва. И тя започна:
— Бях нападната и откъсната от близките си. Бях подведена, заплашвана и лъгана. Искам справедливост, което значи пълна разправа с всеки замесен. — Пое си дъх. — Докторе?
Свенсон — вече бе запалил цигара — прибра табакерата и каза:
— Аз трябва да намеря моя принц — независимо от тази конспирация, мой дълг е да го освободя. Не се съмнявам, че това означава някаква война, но нямам избор. Кардинале?
Чан не заговори веднага, все едно смяташе това за безсмислено формално упражнение, но после каза тихо и бързо:
— Ако не се оправим с това, аз няма да имам работа, място, където да живея, и добра репутация. И тъй като всички тези неща са заложени на карта, аз търся отмъщение. Трябва да отмъстя, за да запазя името си. Това удовлетворява ли ви?
— Да.
— Тези личности са смъртоносно свързани — каза Чан. — Ще ги преследваме ли всичките докрай?
— Настоявам даже — каза госпожица Темпъл.
— И аз — каза доктор Свенсон. — Независимо какво се случи с Карл-Хорст, трябва да стигнем до края. Тази конспирация, тази клика, не мога да кажа какво води членовете й, но знам, че взети заедно те са като гангрена около рана, като рак. Ако не бъде премахнат в цялост, просто прораства отново, по-отровен и ужасен отпреди. Никой от нас и от хората, на които държим, няма да е в безопасност.
— Значи се споразумяхме — каза Чан, усмихна се криво и протегна ръка. Доктор Свенсон пъхна цигарата в устата си и хвана ръката на Чан. Госпожица Темпъл сложи малката си ръчица върху техните. Нямаше представа какво вещае това — все пак бе интрига, но не смяташе, че някога е била по-щастлива. Беше се съгласила на нещо изключително сериозно, но едва се сдържа да не се разкиска. Все пак не можа да потисне грейналия си поглед.
— Отлично — заяви госпожица Темпъл. — Радвам се, че говорихме така прямо. И сега — другият въпрос, както казах, е как да действаме. Да търсим друго убежище? Да атакуваме — и къде? В „Сен Роял“? В министерството? В Харшморт?
— Първата ни работа е да се махнем от покрива — каза Чан.
— Да, да, но можем да говорим, докато вървим — никой няма да ни чуе.
— Насам тогава, не изоставайте, докторе, на север. Хотелът е свързан със съседната сграда. Мисля, че изобщо няма дупка.
— Дупка ли? — попита Свенсон.
— Която да се наложи да прескочим — отвърна Чан.
Свенсон изпъшка.
— Трябва да погледнем долу към улицата — каза госпожица Темпъл, — за да видим хората, които са се строили около „Бонифас“.
Чан въздъхна, но не възрази, и погледна Свенсон, който им махаше да вървят към ръба на сградата.
— Аз ще продължа към следващия покрив, за да не ви бавя… — И тръгна бавно нататък, забил поглед в ботушите си. Госпожица Темпъл отиде до ръба и внимателно погледна надолу. Гледката беше прекрасна. Улицата се беше ширнала под нея като кукленска къща, пълна с миниатюрни създания. Тя се обърна и видя, че Чан се е присъединил към нея и е коленичил в сянката на медния корниз.
— Виждате ли някого? — прошепна тя. Той посочи края на улицата: зад една количка за зеленчуци стояха двама мъже в черно — не се виждаха от „Бонифас“, но лесно можеха да наблюдават входа му. С нарастващо вълнение госпожица Темпъл погледна в обратна посока, усмихна се и дръпна Чан за палтото. — Желязната ограда на ъгъла! — Зад нея се спотайваха още двама. Отгоре едва ги виждаха, а от улицата бяха скрити от растящия по оградата бръшлян.