Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Пралт се обърна към тях и им се поклони.
— Нашата мисия не се пресича с вашата — обяви той. — Защо сте тук?
Фаро го изгледа с отвращение. Темпър никога не беше виждал стареца по-изпълнен с енергия.
— Не си играй игрички с мен, робе на Сянката. Когато пресечете границата, вие ще я отслабите и това не ни харесва.
Пралт сви рамене.
— За съжаление е така, но аз знам ограниченията на ролите ви. Не можете да спрете някой, който иска да влезе в двора на Къщата.
Възлестите ръце на Фаро се свиха в юмруци.
— Това е вярно — рече той и направи крачка напред. — Затова ви моля да не правите това. Играете си със сили, които не можете да си представите.
Пралт поклати глава и се извърна. Темпър се втренчи в мъжа. Какво означаваше това за него?
— Чакат ни — прошепна Жасмин напрегнато. — Трябва да действаме сега.
Пралт се обърна към портата.
— Войнико! — извика Фаро и Темпър се обърна. — Не влизай. Няма да излезеш жив.
Темпър вдигна меч за сбогом.
— Съжалявам, Фаро. Дадох думата си.
Темпър говореше с непоколебимост и увереност, които не чувстваше. Стомахът му се бе свил на топка от страх и той беше сигурен, че бе заложил много повече, отколкото бе готов да загуби.
Портата изскърца, когато Пралт я бутна. Фаро млъкна. Тренек вдигна дългата си брадва.
Пътека от плочки стигаше до стъпалата, които водеха до вратата на Къщата. От двете страни на пътеката имаше голи могили, които приличаха на набързо изкопани гробове на бойното поле. Беше тихо, а Къщата изглеждаше тъмна и мъртва. Пралт и Жасмин напреднаха от двете му страни и Темпър ги последва. Изглеждаха неестествено спокойни и дори не бяха извадили оръжията си. Изминаха половината разстояние до вратата и спряха. Пралт се обърна към него.
Темпър отвърна на погледа му, разколебан. Облиза напуканите си устни.
— Ние сме дотук — рече Пралт. Звучеше странно тържествен. — Идеята не беше моя. Съжалявам. Заповед на Танцьора. Сбогом, войнико.
Пралт и Жасмин изчезнаха. Темпър се завъртя: другите трима също си бяха отишли. Сякаш бе влязъл напълно сам. Голата земя от двете страни на пътеката се повдигна. Влажната почва се ронеше и димеше, а клоните на дърветата се усукваха и пращяха. Синьо-зелени пламъци танцуваха върху тях и върху ниските каменни стени. Тренек бе запречил портата, опрял брадвата си в земята. Фаро стоеше зад него, а още по-нататък се бяха скупчили всички поклонници, включително Пралт и Жасмин, които го гледаха със скръстени ръце.
Темпър ги посочи с меча си и тъкмо се канеше да ги заплаши с това, че ще извади сърцата им и ще ги стъпче под ботушите си, когато от Къщата се разнесе пронизително стържене. Той се обърна и мускулите му станаха твърди като камъни. Вдигна оръжията си и се приготви. Вратата се отвори със скърцане, от касата се посипа прах. Вътре зейна непрогледен мрак, който веднага бе закрит от туловището на нещо огромно, което вървеше към прага.
Предаден. Точно както при онази последна битка за Ю’Гатан. Така и не научи урока си. Темпър отметна глава назад и нададе писък на неукротима ярост, който бе толкова мощен, че облада цялото му тяло и го възпламени.
Агайла и Обо стояха на една скала, издигната в поток от сурова сила. Приливът бе залял брега и се блъскаше в скалите горе. Вятърът ги удряше с лед и суграшица, но се разделяше на две точно преди да достигне малкия им кръг от безветрие. Покривът от облаци над главите им се плъзгаше по върховете на хълмовете, скриваше небето и се протягаше навътре към сушата, сякаш за да захлупи целия остров. Далече на юг гръмоносните облаци се издигаха високо, мрачни и разпенени, обсипвайки морето с непрестанен заряд от светкавици, които озаряваха нападателния танц на далечните Ездачи.
Обо усети нечие присъствие зад гърба си и се обърна. Очите му намериха двете фигури, които се спускаха по голото било. Едната даде знак на другата да остане сред скалите, след което продължи сама надолу, тъмната й роба, развята на вятъра. Втората фигура намери подслон в сянката на един висок каменен плинт и клекна с лакти, опрени в коленете и риза, която изглеждаше натежала от влага.
— Някой идва.
Агайла не отвърна. Обо се обърна към нея: тя седеше приведена напред, обхванала главата си с ръце, сякаш се страхуваше да не се пръсне.