Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Моля те да не ми задаваш други въпроси, преди да си се замислил какво означава такава вяра. Ако някой вярва по някакви причини или поводи, неговата вяра престава да бъде напълно суверенна: знам, че две и две прави четири, затова не ми е необходимо да вярвам в това. Не знам обаче какъв е Бог, затова само мога да вярвам. Какво ми дава тази вяра? Според старите разбирания — нищо. Тя вече не успокоява от страха пред смъртта, не е Божия невеста, чакаща пред небесните порти между страха от Страшния съд и надеждата за рая. Не успокоява разума, измъчван от противоречията на битуването; не оглажда острите му ръбове; казвам ти: за нищо не става! Но това означава, че и не слугува на нищо. Забранено ни е дори да твърдим, че уж затова вярваме, понеже тази вяра води до абсурд, щото кой говори такива работи, и то убедено, че вече може да прави разлика между абсурд и неабсурд и че е за абсурда, защото според него и Бог е за това. Ние не говорим така. Актът на нашата вяра не е нито молитвен, нито благодарствен, нито покорен или дързък, той просто е и повече нищо не може да се каже за него.
Поразен от това, което чух, се върнах в килията си и продължих да чета поредния том на дихтонската история. Той описваше Ерата на централизация на телизма. Отначало Сомпсютърът действа задоволително за всички, но после на планетата се появяват нови създания — двояци, трояци, четвъртаци, по-късно и осмаци, накрая такива, които изобщо не желаят да завършват броимо, щото все им израства нещо ново. Това е резултат от дефекти, тоест от неправилна реитерация на програмите, по-простичко казано, машината започва да заеква. Но понеже е въздигната в култ като непогрешима, тези автоматични извращения биват дори хвалени, например с твърдението, че именно непрестанното делене и разрастване е правилното следствие от протеевата природа на човека. Подобни поощрения забавят ремонтните работи и водят до възникването на така наречените пентаци (поли-N-таци), които губят ориентация в собственото си тяло, толкова много имат от него; те се загубват из него, създавайки така наречените възлини и преплетки, и често не е възможно да бъдат оправени без Бърза помощ. Поправката на Сомпсютъра е неуспешна, той е обявен за безнадежден и взривен. Облекчението след този акт обаче не трае дълго, защото се връща кошмарният въпрос, какво да се прави по-нататък с телата?
Тогава за първи път се чуват плахи гласове, че може би си струва връщането към стария вид, но те веднага са заклеймени като ретроградни и тъпи. В изборите през 2520 година печелят Душистите или Релативистите, прокарали успешно демагогската си програма всеки да изглежда така, както му душа иска; ограниченията във формата да бъдат само функционални; кварталният архитект-телист утвърждава проектите, които стават за безаварийно битуване, без да го интересува останалото. Тези проекти БеПеТеДе бълва лавинообразно на пазара. Историците бяха нарекли този период на автоморфност от Сомпсютъра епоха на централизацията, а последвалите години — на реприватизация.
Предаването на личния вид в ръцете на частната инициатива води след няколко десетилетия до нова криза. Наистина, някои философи вече твърдят, че колкото е по-голям един напредък, толкова повече кризи преживява и ако ги няма, трябва да се създават, защото те активизират, обединяват, предизвикват творчески ентусиазъм и желание за борба, освен това сплотяват духовно и материално, с една дума, карат обществото да си сътрудничи, а като ги няма, царят стагнация, маразъм и други симптоми на разпада. Тези възгледи се разпространяват от школата на така наречените оптисемисти, сиреч философи, които черпят оптимизма си за бъдещето от песимистичната оценка на настоящето.
Периодът на частната инициатива в телоправенето трае три четвърти век. Отначало всички се радват на получената свобода за автоморфност, младите отново се пъчат със спойлерините и кречеталниците на младежите и красойниците на девойките, но скоро се стига до сблъсъци между поколенията, защото се проявява контестация под формата на аскетичност. Младите обвиняват възрастните в стремеж към оцеляване и пасивно, често консумативно отношение към тялото, в плосък хедонизъм и вулгарна гонитба на удоволствия и, за да се разграничат, приемат форми умишлено безобразни и извънредно неудобни, направо кошмарни (повръщалници, грозофилници). С демонстративно презрение към всякаква пригодност си разполагат очите под мишниците, а най-младите активисти на биотизма се окичват с най-различни звукови органи (тъпанчони, мустарфи, гонговци, тамбуринки). Организират се масови мръстилища, на които солистите, наричани славейки, довеждат ентусиазираните тълпи до конвулсивно мръстене. После идва мода или мания за дълги пипала, които по калибър и сила на прилепване преживяват ескалация от рода на типично младежкото „Ще ти покажа аз на тебе!“ И понеже никой не може да носи без чужда помощ масата преплетени змиевидни кълба, си прикачат така наречените опашкони, тоест самоходни сандъци, израстващи от гръбнака и с два яки крака носещи товара на пипалата подир притежателя им. Намерих в учебника гравюри на контета с опашкони, тръгнали по стъргалото; но това вече е краят на контестаторския период, всъщност крахът му, защото контестацията не преследва никакви свои цели, а е само бунтарска реакция срещу разгулния барок на епохата.