Тайния дневник на Източната перла

След успеха ни в завземането на района Джабей в продължение на дни кръвта ми продължаваше да кипи, сякаш очаквах да се случи още нещо и това беше само началото на нашия победен устрем. Разбрах какво значи да си част от силата, която кара света да се върти — усещането беше смесица от възторг и мъничко страх. Имах чувството, че целият ми досегашен живот е бил само подготовка за този паметен миг и че най-после съм открила мястото си, мисията си на този свят. Странно, че точно когато най-после чувствах, че съм сляла съдбата си с тази на Япония и родината ми ме е приела за своя достойна дъщеря, кошмарите ми зачестиха — по-тревожни и мъчителни от всякога, до такава степен, че започнах да се боя от съня.

През следващите месеци изгубих приятелството на Валери. Тя ми каза, че е изумена от студенината и безразличието, с които посрещам страданието на сънародниците си, и че има чувството, че изобщо не ме е познавала. Може би трябваше да я уверя, че греши, но мисля, че така или иначе беше дошъл моментът пътищата ни да се разделят. Двете бяхме много различни, тя беше по-склонна да прави жертви и беше само въпрос на време да поемем в различни посоки. Така се беше случвало и преди с най-важните жени в живота ми. Но признавам, че не страдах твърде много за Валери — все пак тя не беше за мен нито Нацуко, нито Май, нито Тамура. След острите реплики, които си разменихме тогава, я срещнах още няколко пъти — на пазара за пресни плодове и зеленчуци в Сандзяоди. Тя се беше отказала от намеренията си да си търси богат съпруг и се беше включила в една френска католическа мисия, която се грижеше за осиротелите деца в Шанхай. Вече не беше облечена в бяло и не видях перлите й, но от нея се излъчваше някаква решимост, каквато не бях забелязала преди. Мисля, че тя също като мен беше открила причина да остане в Шанхай. Но сега, години по-късно, си давах сметка, че шанхайските събития бяха извадили наяве добротата, заложена в природата на Валери, докато с мен се беше случило обратното — аз окончателно бях погребала и малкото останала в мен доброта. И все пак дори отново да можех да избирам, едва ли бих избрала едно по-човечно сърце, на което никакви страдания нямаше да му бъдат спестени.

В Шанхай се усещаше нарастваща враждебност срещу японците от страна на китайците. Колкото и разделени да бяха в политическите си възгледи и пристрастия, омразата им към Япония ги сплотяваше. Тя се долавяше в погледите им, в равните им, сякаш безизразни гласове, в начина, по който приемаха парите ти безмълвно, без следа от усмивка. Дори Майката, на която плащах, за да ме държи в течение на онова, което се случва вътре в общността, беше охладняла към мен и ме предупреди да не се мяркам в квартала без телохранител. Лицето ми беше познато на китайците от един плакат, разлепен из улиците веднага след въоръжените нападения, който ме заклеймяваше като предателка на собствения си народ. Според тях ръцете ми бяха изцапани с кръвта на невинни китайски деца и трябваше да платя за злодеянието с живота си. Нямах намерение да рискувам излишно и след предупреждението на Майката настоях тя да идва да ми носи сведенията си, вместо аз да ходя при нея. Не смятах, че мога да й имам доверие — като нищо би ме издала, за да получи награда за главата ми. Тя беше жена без принципи и за пари беше готова на всичко.