Тайната история

С оглед на историята, която току-що бях чул, епиграмите на Калимах, свързани с румени бузи, вино и целувките на младежи с изваяни тела под светлините на факлите, ми се струваха неуместни. Вместо това избрах една доста тъжна, чийто превод гласи следното: „На заранта погребахме Меланип, с изгрева на слънцето девойката Васило умря от собствената си ръка, тъй като не можеше да понесе да положи брат си на кладата и да живее; домът бе застигнат от двойна горест, а цяла Кирена преклони глави, когато видя дома на щастливите деца опустял“.

Завърших съчинението за по-малко от час. Препрочетох го и проверих окончанията, после си измих лицето и смених ризата, взех книгите и тръгнах към стаята на Бъни.

От нас шестимата, само аз и Бъни живеехме в общежитията. Неговата сграда се намираше срещу столовата от другата страна на поляната. Стаята му бе на партера, което сигурно му причиняваше неудобства, тъй като прекарваше по-голямата част от времето си на горния етаж в кухнята — гладеше панталоните си, тършуваше из хладилника или по риза, наведен през прозореца, викаше към преминаващите. Когато не отвори вратата на стаята си, се качих горе, за да го потърся и го намерих да седи на перваза на прозореца, пиеше кафе и разглеждаше списание. Малко се изненадах, когато видях там и близнаците. Чарлс бе кръстосал левия си глезен над десния и вяло разбъркваше кафето си, загледан през прозореца, а Камила — това ме изненада най-много, защото тя не беше много по домакинските задължения — гладеше една от ризите на Бъни.

— А, здрасти, друже — каза Бъни. — Влизай. Седим си тук на приказки и кафе. Да, жените ги бива за две неща — добави той, когато ме видя, че гледам към Камила и дъската за гладене, — и тъй като съм джентълмен — смигна ми недвусмислено — не искам да кажа кое е другото нещо, в смесена компания сме. Чарлс, ще му донесеш чаша кафе, нали? Няма нужда да я миеш, достатъчно е чиста — вметна рязко, когато видя, че Чарлс взема мръсна чаша и пуска водата. — Написа ли си съчинението?