Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Събрах картите, разбърках ги и ги подредих една по една, съобразно тактическите правила, на които самият той ме бе научил — бих резултата му с петдесет точки. Студените, издължени лица се взираха в мен — валетата в черно и червено, и дама спатия с нейните безизразни очи. Изведнъж ме заля вълна от умора, повръщаше ми се. Взех палтото от гардероба и излязох, като тихо затворих вратата зад себе си.
Утринната светлина придаваше на преддверието вид на болничен коридор. Спрях се несигурно на стълбите и погледах назад към вратата на Франсис, която бе неразличима сред останалите в дългата безлична редица.
Предполагам, че ако някога съм се поколебал, това е било тогава, когато стоях на онова студено и зловещо стълбище, и гледах към вратата, от която бях дошъл. Кои бяха тези хора? Колко добре ги познавах? Можех ли наистина да се доверя на някого от тях, когато ножът опреше до кокала? Защо сред всички останали бяха избрали мен, за да ми се доверят?
Смешно е, но сега, като се замисля, осъзнавам, че точно в онзи определен миг, когато стоях и примигвах в безлюдния коридор, бе моментът, когато можех да взема друго решение и да извърша нещо съвсем различно от онова, което сторих в действителност. Разбира се, тогава не разбрах съдбовността на мига, предполагам, че винаги става така. Вместо това просто се прозях, отърсих се от моментната замаяност и продължих надолу по стълбите.
Прибрах се в стаята си все още замаян и изтощен. Повече от всичко исках да спусна щорите и да легна в леглото, което изведнъж ми се стори най-изкусителното ложе в света, въпреки влажната възглавница, мръсните чаршафи и всичко останало. Но това бе невъзможно. След два часа имах занятия по писане на съчинение на гръцки, а не си бях написал и домашното.
Задачата бе да напишем есе от две страници на гръцки върху епиграма на Калимах по наш избор. Бях написал само една страница и бързо се заех да го довърша, обзет от нетърпение и съчинявайки по леко нечестен начин — пишех на английски, а после превеждах дума по дума. Джулиан ни бе помолил да не го правим. Той казваше, че ценността на съчинението на гръцки не е в това, че ни дава някаква лекота в боравенето с езика, която не бихме могли да усвоим по друг начин, а в това, че, ако правим всичко както трябва, ще придобием умението да мислим на гръцки. Обясняваше ни, че начинът на мислене се променя, когато бъде ограничен от строг и непознат език. Определени общоприети идеи стават необясними, а други, за които никога не си помислял, оживяват и придобиват нова, чудотворна яснота. Предполагам, че ако съм принуден, ще ми е трудно да обясня на английски какво точно искам да кажа. Мога само да напиша, че по своята същност incendium119 е напълно различно от feu120, с който французина пали цигарата си. Двете са много различни от яростния и нечовешки pur, познат на гърците — този pur, който изригва от кулите на Илион или подскача и вие на пустия и брулен от вятъра бряг от погребалната клада на Патрокъл.
Pur: тази единствена дума държи в себе си тайната, светлината и ужасяващата яснота на древногръцкия език. Как да ви накарам да видите тази странна и ярка светлина, която се просмуква в описанията на Омир и осветява диалозите на Платон — чужда светлина, необяснима с нашия обикновен език? Нашият общ език е езикът на неяснотата, на странното, дом на сенките и дрипльовците, на кинжалите и бирата, това е езикът на Ахав, Фалстаф, на госпожа Гъмп121. Намирам го за напълно подходящ за подобни размишления, но с него изобщо не съумявам да обясня какво обичам в гръцкия, който е език, напълно чужд на всякакви витиеватости и причудливости. Това е език, обсебен от действието, от насладата да наблюдаваш как деянието поражда друго деяние, как то се отправя напред, последвано от други деяния, които прииждат от всички страни и някъде там, назад, тръгват в крак и образуват една дълга и стройна редица от причина и следствие, които неизбежно ще доведат до единствения възможен край.
В известен смисъл именно поради това се чувствах толкова близък с останалите от групата по гръцки. И те познаваха този красив и опустошен пейзаж, мъртвите векове, и те са имали същото изживяване, когато са вдигнали поглед от книгите с очи, в които гори пети век, а пред тях се е възправил смущаващо бавен и чужд свят, който сякаш не е техен дом. Именно по тази причина се възхищавах особено на Джулиан и Хенри. Техният разум, самите им очи и уши бяха неизменно съсредоточени в пределите на тези строги и древни ритми — факт е, че светът сякаш не беше техен дом, поне светът такъв, какъвто го познавах. Но те далеч не бяха редки посетители по тази земя, която самият аз познавах само като възхищаващ се турист, а до известна степен бяха нейни постоянни жители, толкова постоянни, колкото бе възможно да бъдат. Древногръцкият е труден език, наистина много труден, при него съществува реалната възможност да го изучаваш цял живот и да не можеш да обелиш нито дума. Дори и сега се усмихвам при мисълта за премерения и официален английски на Хенри — английски на добре образован чужденец — при това сравнен с будещото учудване дар слово и самоувереност на неговия гръцки — бърз, изразителен и остроумен. Винаги съм се учудвал, когато ги слушах с Джулиан да говорят на гръцки, да спорят и да се шегуват, нещо, което никога не чух нито един от двамата да прави на английски. Безброй пъти съм виждал как Хенри вдига телефона с раздразненото и предпазливо „Ало“ и дано никога не забравя рязкото и неустоимо удоволствие от неговото „Khairei!“, щом чуеше гласа на Джулиан от другата страна.