Повелителка на реките

Драги Ривърс,

Ще ти бъда задължен, ако заминеш веднага за Плимът, за да набереш и организираш войска, която да отведеш в Гаскония, да намериш и кораби, с които да я превозиш. Трябва да отплавате на двайсет и първи септември, не по-късно.

Под това, кралицата ми е написала: „Жакета, щастливка такава! Връщаш се във Франция!“

Онова, което изпитвам в момента, в никакъв случай не е щастие. Оглеждам двора, топлите стени от червени тухли, увенчани с бели каменни сводове, които стигат чак до стария параклис, ябълковото дърво, ниско приведено под тежестта на последните едри и сочни плодове, готови за бране, пълната със сено плевня, която граничи с хамбара, и нашата къща, разположена точно по средата, затоплена на слънчевата светлина, потънала в утринен покой; вътре са децата ми, заети с уроците си. Мисля си, че кралят поставя на съпруга ми задача, която вероятно ще е непосилна, и че отново ще трябва да замина за чужда страна, в нов град, и да се надявам да оцелея сред хора, които изпитват злоба към нас дори заради самото ни присъствие.

Опитвам се да си вдъхна кураж, като си казвам, че Гаскония ще бъде красива през есента, че може би ще успея да се видя с братята и сестрите си, че зимата в Бордо ще бъде хладна, свежа и ясна, а пролетта ще бъде прекрасна. Но знам, че жителите на провинцията ще бъдат намръщени и изпълнени с негодувание, французите ще са постоянна заплаха, че ще чакаме пари от Англия, за да платим на войниците, и накрая ще се разплащаме от собствения си джоб, докато у дома ще се сипят безкрайни обвинения за провал и дори държавна измяна. Ще трябва да оставя децата си в Англия. Не искам да заминавам, не искам и Ричард да заминава.

Чакам дълго, докато кралският пратеник влиза в двора, бършейки уста с ръкава си, вижда ме, покланя се набързо, и чака.

— Можете да кажете на негова светлост, че съпругът ми и аз ще потеглим за Плимът веднага — казвам. — Предайте му, че за нас е чест да му служим.

Той се усмихва печално, сякаш знае, че службата за този крал може и да е чест, но е добре платена длъжност без особени задължения само за малцината фаворити, на които всичко се разминава безнаказано, когато бездействат или дори да се провалят откровено, като Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, който сега е върховен управител на цяла Англия, като награда, задето избяга в Кенилуърт, когато в Кент имаше опасна работа за вършене.

— Бог да пази краля — казва пратеникът и отива в конюшнята да намери конете си.

— Амин — отговарям, мислейки си, че навярно трябва да се молим кралят да бъде спасен от самия себе си.