Дни на кръв и звездна светлина

– Нашите – невярващо повтори Кару. – Кои сме тези ние?

– Аз – побърза да се поправи той. Даваше си сметка, че те двамата вече никога няма да бъдат "ние". – В редиците на серафимите може би има и други, които се опитват да променят нещо, защото искат живот, а не смърт.

– Те имат своя живот за разлика от народа ми.

Акива си мислеше за последните думи на Бримстоун "Само животът е достатъчно голям, за да изпълни световете", които Кару нямаше как да знае. Искаше му се да ѝ предаде казаното от Бримстоун. Според него тя би желала да го научи, но ако излезе от неговата уста, няма ли да прозвучи като присмех?

– Такъв живот не си струва да се живее – каза той. – Нито да се предава на децата.

– Децата – повтори Кару, толкова тъжна и така красива. Акива не можа да се овладее – той я гледаше и гледаше, давайки си сметка, че повече никога няма да я докосне, нито ще види усмивката ѝ. – Когато и от двете страни започнат да убиват деца – продължи тя, – тогава е най-добре да се каже, че животът е безвъзвратно изгубен.

"Какво иска да каже с това?" Тя забеляза неговото объркване.

– О! Значи още не знаеш? – Неумолимо. – Скоро ще научиш.

Думите ѝ го поразиха. Тиаго.

– Какво е направил?

– Нищо по-различно от теб.

– Никога не съм убивал дете.

– Ти изби хиляди деца, Бич за зверовете – просъска тя. Той трепна, като я чу да произнася прозвището му, но не можа да възрази.

Не го беше направил със собствените си мечове, но проправи пътя на убийците. Имаше сцени, които завинаги се врязаха в съзнанието му. Образите се надигнаха в него като крясък – непоносими спомени, припламващи, грозни, непростими. Акива стисна клепачи. Значи, такъв беше в нейните очи: убиец на деца, чудовище. Тя беше дясната ръка на Белия вълк, но се оказа, че Акива е чудовището. Как така светът успя да се преобърне с главата надолу?

Ако онази нощ Тиаго не ги беше проследил до реквиемната горичка, как ли щеше да продължи всичко?

Може би никак. Може би щяха рано или късно да умрат, без да са постигнали нищо.

Това сега нямаше значение. Мечтата им беше чиста и непокварена. Дори в отчаянието си Акива знаеше това, чувстваше го, но беше наясно, че с Кару не е така. Той отстъпи крачка назад и отново се реши да я погледне. Тя беше обгърнала тялото си с ръце, от лицето ѝ струеше безутешност. Сега и тя беше прекършена, също като него през тези дълги години. Само че нея... я пречупи той.

– Ще вървя – каза. – Не съм дошъл да ти причинявам болка и, моля те, повярвай – не дойдох да те убия. Дойдох, защото... Мислех, че си мъртва, Кару. Мислех...

Ръката му посегна към кандилницата. Какво ли значение имаше за нея този съсъд и надписът върху него: Кару. Ако в него не беше нейната душа, тогава чия душа е вътре? Първата му мисъл, когато го намери, бе, че надписът показва съдържанието, но сега вече не се съмняваше, че е послание.

– Открих това в Киринските пещери – каза и подаде кандилницата. – Трябва да е оставено там, за да го откриеш ти. – Тя изглеждаше стъписана при вида на кандилницата в неговите ръце. Протегна я към нея, но тя се поколеба, защото не искаше да го доближава. – Ето защо исках да умра. – После обърна малкото парче хартия така, че да може да го прочете. – Мислех, че си ти.