Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
"След всичко това какво изобщо бих могла да направя?!"
Наистина – какво? Химерите бяха верни на Тиаго, а Тиаго никога не би отстъпил.
"Какво ли би сторил Бримстоун на мое място", зачуди се Кару.
Носталгията по него в този момент бе толкова дълбока, че я тласна към надеждата – тази привидна, окаяна надежда, която все отказваше да си отиде. Позволи си да си пофантазира, само за миг: ако сега Бримстоун беше тук, какво щеше да се промени?
Поне едно нещо. "Тогава щях да бъда обичана."
– Кару?
Това бе само шепот, но тя подскочи при звука на името си. Кой...? Наоколо не се виждаше никой, не беше чула и някой да приближава. Само...
Горещ повей.
Дъжд от искри.
Божичко. Не.
После като вдигнат воал заклинанието се разсея и той застана пред нея.
Акива.
Из цялото тяло на Кару заликува светлина, но мракът я прогони – опари я жарава, после мраз; блещукане и сянка; огън и лед; кръв и звездна светлина препускаха през нея с бучене, изпълваха я цялата. Стъписване и неверие. И ненавист.
И гняв.
Тя скочи на крака. Юмруците ѝ се свиха като камъни, толкова здраво стиснати; цялото ѝ тяло бушуваше от ярост при вида на ангела пред нея; сухожилията ѝ се изопнаха и кожата ѝ се сви, усети как кръвта думка в слепоочията ѝ, как бесът пулсира в юмруците ѝ, а в свитите си длани: парене. Нейните хамси горяха, тя разтвори длани и ги насочи право към Акива, а той не направи нищо да се защити.
Когато поразяващата магия на дамгите го застигна, той само наведе глава и я понесе.
Магията струеше от Кару и Акива се тресеше под напора на яростната атака, но не помръдваше – нито да отстъпи, нито да пристъпи. Тогава тя си даде сметка, че може да го убие. Искаше ѝ се да го беше направила по-рано, но ето го тук сега, даваше ѝ втори шанс. Иначе защо е дошъл – наистина защо? – и как другояче би постъпила тя, освен да го убие. Нищо друго не ѝ оставаше след всичко сторено от него – след всичко, което беше причинил – след всичко, което беше извършил – но... как би могла да убие Акива?
И как би могла да не го направи?
Не беше ли стореното предостатъчно, че да я изкушава с още един шанс? Защо беше дошъл?
Той падна на колене и въздухът между тях се надипли от опустошителната магия на Кару и от спомени. Деня на своята смърт, това виждаше сега, това: Акива, паднал на колене, отровен от магията на хамсите, заобиколен от войниците на Тиаго, как събира сили да изправи глава и да я погледне – както сега – с ужас, отчаяние и любов – а тя копнее, така както никога нищо не е копняла, да отиде при него и да го прегърне, да му прошепне, че го обича и че ще го спаси, но не може да го направи, не и тогава, не и сега, и то не заради прангите и скобите на крилете, нито заради секирата на палача, а защото той е враг. Доказа го отвъд най-големия ужас, който тя можеше да си представи; отвъд всяко предателство, което би могла да помисли и никога нямаше да му прости за това, никога.
Но... тогава... ръцете ѝ безволево се отпуснаха покрай тялото.
Защо? Тя не искаше да ги сваля. Сега хамсите докосваха жарко собствените ѝ хълбоци, дишането ѝ беше насечено и на големи глътки, а тя не можеше да се насили отново да вдигне ръце. Акива се тресеше, опустошен от магията. Двамата отново се озоваха в окото на буря от тъга – целият им свят беше буря от тъга, а те се оказаха приковани в самия ѝ център, сред една измамна тишина, която навремето ги подлъга да забравят, че навсякъде наоколо вие жилещата виелица на омразата, която рано или късно ще застигне и тях; тя беше навсякъде и във всичко и трябва да са били много глупави да вярват, че когато напуснат малкото си убежище, няма да попаднат в нейния водовъртеж като всяко едно живо създание в Ерец.
Но вече си бяха взели поука, нали?
Тежкото дишане на Кару заплашваше да прерасне в ридания, а краката ѝ трепереха. Искаше ѝ се и тя да падне на колене, но не беше възможно. Все едно да му протегне ръка. Изправи се над него. Дланите ѝ все още горяха от магията, но тя ги държеше плътно прилепени към тялото си.
– Мислех те за мъртва. – Гласът на Акива беше задавен. – И... исках... и аз да умра.
– И защо не го направи? – Лицето на Кару беше разгорещено и мокро и тя се срамуваше от своите сълзи; срамуваше се, че все още не е способна да го убие. Какво ставаше с нея, щом дори сега не може да отмъсти за своя народ?
Акива се оттласна с длани от земята, седна на пети. Изглеждаше така, сякаш цялата му сила е попила в пръстта – блед, треперещ и немощен, а бялото на очите му от дълго време беше аленочервено.