Дни на кръв и звездна светлина

Но когато очите им се срещнаха, ето какво видя Акива в тях: не копнеж, а припламнала ярост и отвращение. Той не разбра, че тя е отвратена от себе си и се почувства напълно изгубен. Рязко извърна глава, осъзнавайки едва сега, че все още се е надявал – глупак. На какво? Едва ли, че Кару ще се радва да го види, не беше чак такъв глупак, но поне на някакъв мимолетен знак, че в нея има останало и нещо друго освен омраза.

Но и тази надежда изтля и го остави празен, а когато най-после събра сили да ù отговори, гласът му също прозвуча празно. Изчегъртан и сух.

– Дойдох да намеря новия възкресител. Не предполагах, че това... си ти.

– Изненадан ли си? – отвращението беше превзело гласа и погледа ѝ и той не можеше да я вини за това.

"Изненадан?"

– Да – отговори, но не това беше точната дума. По-скоро беше опустошен. – Може и така да се каже.

Тя наклони глава като птица по типичния за нея начин и това разби сърцето на Акива. Тя го усети и разбра.

– Питаш се защо не съм ти го казала ли?

Той поклати отрицателно глава, но всъщност наистина беше така. Тя не му беше казала. Дори в реквиемната горичка през единствения щастлив месец в живота на Акива, по време на всичките им разговори за мир и надежда, въпреки споделената им любов и откровеността, независимо от намерението им, така грандиозно – да открият нов път в живота – Мадригал нито веднъж не спомена за възкресяването. Белия вълк издаде най-строго пазената тайна на химерите, злорадстващ в паузите между два удара на камшика, докато го изтезаваше в тъмницата на Лораменди.

Акива нямаше никакви тайни от нея. Искаше тя да го опознае, истински и изцяло – от ужасяващия рабош на татуираните му пръсти до горестта на най-ранните му спомени и да го обича такъв, какъвто е; през всичките тези години той вярваше, че това е наистина така. Тогава как да тълкува това, че тя е пазила подобна тайна от него? Може да е идвала в прегръдките му веднага след някое възкресение, но никога не беше проронила и дума за това.

– Ще ти кажа защо – проговори отново Кару. Думите ѝ бяха прицелени точно, като нож между ребрата. – Никога не съм ти вярвала.

Той кимна, не можеше да я погледне в очите. Доскорошната празнина вътре в него взе да се пълни с надигащия се пристъп на гадене и премала, сякаш беше заобиколен от ревенанти, насочили хамсите си срещу него.

– Е, ще ме убиеш ли? – попита тя. – Нали за това си дошъл – да убиеш новия възкресител?

Акива рязко вдигна глава.

– Какво? Не. Кару. Не. За нищо на света. – Как можеше изобщо да го пита подобно нещо? – Няма причина да говориш така – продължи той. – Аз вече не убивам химери.