Дни на кръв и звездна светлина

Е, може би не точно последното. Това място беше запазено за Акива, но тук тя се намираше в безопасност. В момента Акива сигурно е някъде далече, най-вероятно в Хинтермост, пък и каква работа, дявол да го вземе, можеше да има тук? Дали наистина е спасил Зири? Доказателствата за това бяха доста неубедителни.

Просто една мъртва колибропеперуда.

В нея се надигнаха далечни спомени: допирът на живата пелерина, която Акива ѝ подари в нощта на бала на Войнолюбеца, върху раменете ѝ; повеят от тези меки и пухкави криле и гъделичкането, когато малките създания започнаха да кълват святкащите кристалчета захар, с която бяха поръсени гърдите, шията, раменете ѝ. Дори след толкова много години тя продължаваше да изпитва срам заради тази захар – заради отправеното чрез нея послание към Тиаго и заради това, че се остави да я напудрят, без да признае дори пред себе си, че е готова да му се отдаде, да се остави той да я... вкуси. Сега потръпваше само при мисълта за тази уста с кучешки зъби, опряна в нейната плът.

Вместо това обаче я вкусиха колибропеперудите, а по-късно и... ангелът.

Колко странен и жесток бе животът. Ако в онази далечна утрин някой беше прошушнал в ухото ѝ, че с падането на нощта ще се озове в прегръдките на един враг – при това по свое желание – тя просто щеше да се изсмее. Но когато наистина се случи, то изглеждаше толкова естествено и правилно, също като стъпките на танц, който винаги е знаела.

Сега се зачуди какво би станало, ако Акива не беше дошъл в Лораменди с тези негови красиви, стряскащи думи "Любовта е стихия", с нежното си докосване и сладката си магия, с този жар и чувството си за хумор, с огнените си очи? Дали тогава неин единствен поклонник щеше да остане само Вълка?

Толкова ли е била елементарна, че да е готова да му се остави – да я вземе, да я опитва, да я притежава? Щеше ѝ се да вярва, че би се отърсила от тази своя глупост, дори Акива да не беше дошъл. Но това не ѝ помагаше да се освободи от срама. Тя може би щеше да се погнуси от докосването на Тиаго и да се осъзнае, но... сега си даваше сметка, че по-вероятно би се оставила течението да я носи, докато не стане прекалено късно.

И какво от това? Ако го беше направила, сега нейният народ още щеше да го има. Какво означава нейното лично щастие, сравнено с това?

Тя стигна реката и се спусна към едно покрито с гладки камъни място на брега, където не можеха да я видят от казбата. Събу обувките си, стъпи върху прохладните, окъпани от водата камъни и се загледа в отражението на звездите, превърнали се в източени танцуващи ивици върху променливата повърхност на реката. Дълбочината на блещукащото небе я караше да се чувства съвсем малка – дребна и незначителна. Усети, че е склонна да се поддаде на това усещане, което я освобождаваше от задължението да спази своето обещание и да направи нещо.