Дни на кръв и звездна светлина

Босо стъпало с висок свод. Тънък глезен, окичен със златни гривни.

Нево нямаше намерение да гледа, но мелодията на гривните привлече вниманието му в мига, когато момичето прекрачи прага и той хвърли един потаен поглед, преди пак да забие брада в гърдите си и да се втренчи в пода.

Отредената за тази нощ наложница напускаше харема, за да бъде отведена през висящия мост до светая светих на императора. Носеше воал и наметка, както винаги ходят жените, а качулатата роба скриваше дори крилете ѝ, така че трудно можеше да се види нещо освен бегло подалото се стъпало. Това беше всичко, което Нево успя да зърне в една от многото наложници на императора и тази гледка го завари неподготвен.

Изведнъж му се прииска да ѝ помогне.

Да ѝ помогне, но за какво? Бягство? Това вече би било прекалено. Та нали неговото задължение бе да предотврати точно това. Той беше един от конвоя сребърни мечоносци, които чакаха да я отведат през моста. Шестима на брой, същинско парадно шествие. Това беше просто нелепо: цели шестима охранители само за да придружат едно момиче по моста.

Момиче – а защо не жена? Нево не разбра защо реши така – едва ли само заради стъпалото – но някак беше сигурен, че е млада. После усети колебанието ѝ.

Когато дверите на харема с трясък се затвориха зад нея, тя замръзна на място.

Нево усети изпод прозрачните одежди някакво неистово вълнение. Забеляза как булото трепти от трескавото ѝ дишане и че наметалото се гъне от нейното треперене – не от студ, а от ужас. Сигурно за първи път минаваше по моста.

Тази мисъл го прониза.

Няколко пъти седмично изпълняваше парадните си задължения, както им казваха помежду си, и вече знаеше, че може много да се научи от поведението на жената дори под толкова слоеве одежди. Бавни, уверени стъпки; къси и бързи трескави крачки; главата, високо вдигната или стрелкаща се наляво и надясно; надничане през мрежата на воала към света извън нейния затвор. Видя – или поне предусети – умора и примирение, гордост, униние, но никога не беше виждал момиче така да окаменее; напрегна се, очаквайки тя внезапно да хукне нанякъде.

Въздушният мост представляваше крехка отсечка от стъкло, а градът беше някъде далече долу и понякога жените предпочитаха да се хвърлят, вместо да минат по него. Крилата под наметките бяха привързани здраво към тялото и хвърлянето от моста означаваше смърт – или поне опит за самоубийство. Стражът обикновено се спускаше след жената. Ако я хванеше, тя биваше наказана, ако ли не – наказваха него.

Случвало се беше и преди, макар не и откакто той беше в конвоя. Нево бе само на двайсет; носеше сребърния меч от две години и беше повишен до лична охрана на императора едва преди два месеца. И не знаеше как да постъпи, ако стане такова нещо.