Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
Хвърлих поглед към дъщерята на Снежно цвете. Пролетна луна притежаваше красотата на майка си, когато тя бе на същата възраст — копринена кожа и мека черна коса, — но за разлика от нея видът й, както бе седнала със сведена глава, взирайки се в бродерията си и стараейки се усърдно да не ни подслушва, докато обсъждаме бъдещето й, изглеждаше смирен.
— Те ще бъдат като двойка мандаринки — казах с облекчение, че толкова лесно бяхме постигнали съгласие, макар да съм сигурна, че и двете се надявахме пълната съвместимост на нашите стълбове на късмета да компенсира липсата на съответствие в техните.
Снежно цвете наистина бе щастлива, че имаше Пролетна луна, защото иначе щеше по цял ден да е насаме със свекърва си. Нека кажа следното: тази жена бе все така язвителна и подла, каквато я помнех. Тя си знаеше само една песен: „От най-голямото ти синче има полза, колкото от едно момиче. Кекав лигльо. Откъде ще се вземе у него сила да заколи прасе?“ Мина ми една мисъл, недостойна за господарката Лу: „Защо ли духовете не отнесоха нея по време на епидемията?“.
Вечерята ме върна към вкусове от детството, отпреди да заприиждат сватбените подаръци — консервиран аспержов боб, свински крачета в чили, запържени резенчета тиква и червен ориз. Всяко хранене по време на престоя ми в Дзинтиен бе същото като предишното, понеже винаги ядяхме някаква част от тялото на прасе. Свинска мас с черен боб, свински уши в глинено гърне, пламтящи свински чревца, свински пенис, задушен с чесън и люти чушки. Снежно цвете не се докосваше до тези неща и кротко ядеше своя ориз със зеленчуци.
След вечеря свекърва й се оттегли за сън. Макар традицията да повелява по време на посещенията си сродните души да спят в една постеля, което значи, че съпругът трябва да се премести, касапинът заяви, че няма намерение да напуска леглото си. Под какъв предлог ли? Нямало нищо по-коварно от женското сърце. Тази стара мъдрост сигурно е вярна, но не е нещо, което да заявиш на господарката Лу. Ала къщата си беше негова и трябваше да му се подчиним.
Снежно цвете ме заведе в женската стая и ми постла чисти, макар и опърпани завивки от чеиза си. На шкафчето постави плитка купа с топла вода, за да измия лицето си. О, как исках да потопя кърпа във водата и да отмия грижите, които тъмнееха по чертите на моята лаотун. Докато си мислех това, тя извади един комплект дрехи почти еднакъв с този, който носеше, почти, защото си спомних как го бе прекроила от едно от съкровищата от майчиния й чеиз. Приведе се към мен, целуна ме по бузата и прошепна на ухото ми:
— Утре ще разполагаме с целия ден. Ще ти покажа бродериите си и какво съм написала върху ветрилото. Ще се отдадем на разговори и спомени.
След което ме остави сама.
Духнах светлината и легнах под завивките. Месечината бе почти пълна и синьото сияние, което струеше през решетката на прозореца, ме пренесе много години назад. Зарових лице в гънките на постелята, в които ароматът на Снежно цвете бе все така пресен и ефирен, както в годините ни като девойки с прибрани коси. До слуха ми през талазите на времето достигнаха сладостни въздишки. Легнала сама в мрака, почувствах, че се изчервявам от спомени, които бе най-добре да останат в забвение. Но стоновете на удоволствие не преставаха. Надигнах се. Те не звучаха в главата ми, а идваха откъм стаята на Снежно цвете! Сродната ми душа и съпругът й се любеха! Можеше и да е станала вегетарианка, но съвсем не бе госпожа Уан от онази история. Запуших ушите си и се опитах да заспя, но не бе лесно. Благополучието ми ме бе направило раздразнителна и крайна. Омърсението и осквернителната сила на това място и хората, които го обитаваха, дереше сетивата, плътта и душата ми.
На следния ден касапинът замина по делата си, а майка му се прибра в стаята си. Помогнах на Снежно цвете да измие и подсуши посудата, да донесе дърва за огрев, да извади вода от кладенеца, да нареже зеленчуците за обяда, да донесе месо от бараката, където висяха наполовина разсечените прасета, и да се погрижи за дъщеря си. Щом приключихме с всички задачи, Снежно цвете сложи да се топли вода, за да се изкъпем. Тя отнесе чайника в женската стая и затвори вратата. Никога не се бяхме стеснявали от голотата си. Защо да имаме задръжки сега? Въздухът в малката къща бе изненадващо топъл, макар да бе десетият лунен месец, но под влажната кърпа ме побиха тръпки.