Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
На вратата се почука, мъжът с пелерината отвори и след това подаде едно листче на Петрокобеско, който го прочете, извика „Уф!“ и го подаде на Емили.
— Разбираш ли, няма карети — каза печално той на френски. — Каретите били унищожени — всички, с изключение на една, която се намирала в някакъв музей. Както и да е, предпочитам кон.
— Не — каза Емили.
— Да, да, да! — извика той. — Кой го интересува?
— Хайде да не правим сцени, Туту.
— Сцени! — изпухтя той. — Сцени!
Емили се обърна към Олив:
— С кола ли дойдохте?
— Да.
— С голям луксозен автомобил? С покрив, който се сваля?
— Да.
— Ето — каза Емили на принца. — Можем да нарисуваме герба върху нея.
— Чакай малко — намеси се Бревърт. — Тази кола е на един хотел в Будапеща.
Очевидно Емили не го чу.
— Яниерка би могъл да го направи — продължи замислено тя.
В този момент Емили бе прекъсната от друго. Отчаяният мъж в ъгъла внезапно скочи на нозе и понечи да побегне, при което другият вдигна револвера и стовари приклада върху главата му. Мъжът се олюля и щеше да се свлече, ако нападателят не го бе довлякъл обратно на стола, където той седна като в кома, а по челото му бавно потече струйка кръв.
— Мръсен гражданин! Кирлив, мръсен шпионин! — извика Петрокобеско през стиснати зъби.
— Точно такива думи не трябва да казваш никога! — отбеляза остро Емили.
— Тогава защо ние не чуваме? — извика той. — Завинаги ли ще останем в тази кочина?
Без да му обръща внимание, Емили се обърна към Олив и започна да я разпитва за Ню Йорк. Сухият режим продължава ли да има успех? Кои са новите пиеси? Олив се опитваше едновременно да й отговаря и да улови погледа на Бревърт. Колкото по-скоро пристъпеха към целта си, толкова по-бързо щяха да отведат Емили оттук.
— Не можем ли да поговорим насаме с теб, Емили? — попита направо Бревърт.
— Ами засега не разполагаме с друга стая.
Петрокобеско беше ангажирал вниманието на мъжа с пелерината в някакъв развълнуван разговор и като се възползва от това, Бревърт й заговори бързо с тих глас:
— Емили, баща ти остарява. Има нужда от теб у дома. Той иска да се откажеш от този смахнат начин на живот и да се върнеш в Америка. Изпрати нас, защото сам не можеше да дойде и никой друг не те познава достатъчно…
Тя се изсмя:
— Искаш да кажеш, че не знае за чудовищните деяния, на които съм способна?
— Не — намеси се бързо Олив. — Никой не те обича като нас. Не мога да кажа колко ужасно е да те гледа човек как се скиташ по целия свят.
— Но ние не скитаме вече — поясни Емили. — Това е родината на Туту.
— Къде е гордостта ти, Емили? — каза Олив с раздразнение. — Знаеш ли, че за онова, което е станало в Париж, пише във вестниците? Какво според теб мислят хората у нас?
— Това, което се случи в Париж, е безчинство. — Сините очи на Емили се плъзнаха гневно наоколо. — Някой ще заплати за това, което се случи в Париж.
— Навсякъде ще бъде все същото. Просто ще затъваш все по-надолу, ще се влачиш в калта, а един ден ще те изоставят…
— Престани, моля те! — Гласът й беше леденостуден. — Струва ми се, че не разбираш добре…
Емили млъкна, когато Петрокобеско се върна, хвърли се на стола и зарови лице в ръцете си.
— Не мога да го понеса — прошепна той. — Би ли ми измерила пулса? Струва ми се, че не е наред. Носиш ли термометъра в чантата си?
Тя подържа мълчаливо китката му.
— Няма ти нищо, Туту. — Сега гласът й беше нежен, почти напевен. — Стегни се. Бъди мъж.
— Добре.
Той кръстоса крак връз крак, сякаш нищо не беше се случило, и се обърна рязко към Бревърт.
— Как са финансовите дела в Ню Йорк? — попита го той.
Но Бревърт нямаше намерение да удължава абсурдното положение. Усети как го залива споменът за един конкретен час на ужас преди три години. Той не беше човек, когото можеха два пъти да правят на глупак, затова стисна зъби и стана.