Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
Стаята на Бланш, чиито прозорци гледаха към морето, беше вляво от стълбите. След нея следваше втора, по-малка, която служеше за тоалетна; в нея се влизаше през задната врата. Ключалката ѝ, неползвана може би от двадесет години, бе ръждясала. Ключът бе изгубен и никой не минаваше оттам. Когато нае къщата, на господин Дьо Казалис не му мина и през ум, че тази врата може да бъде отворена някога.
Няколко седмици преди раждането Бланш, която търсеше изпусната на пода карфичка, намери в един процеп между паркета и стената ключ, чието присъствие на това място възбуди любопитството ѝ. Първата ѝ мисъл бе, че той сигурно е от старата врата. Не беше се излъгала: с него наистина я отключи. Бланш отвори вратата и погледна към полето. Сложи находката си на сигурно място и не каза на никого, предупредена от някакъв инстинкт, че занапред има в ръцете си спасително средство.
В деня, определен за раждане, след като върза бяла кърпичка на капака на прозореца, тя взе ключа от чекмеджето, където го беше скрила, и го пъхна под възглавницата, когато си легна.
Господин Дьо Казалис, научил, че раждането ще бъде вечерта, реши да се установи в къщата и да я напусне едва когато детето бъде в ръцете му. Той задържа лекаря, извика акушерката, изпрати да търсят в Марсилия дойката, която беше определил много преди това.Беше убеден, че може да разчита на нейната вярност. След тези приготовления му оставаше само да чака. Отиде да се поразходи по брега, обезпокоен въпреки взетите предпазни мерки. Мислеше, че ще бъде изгубен, ако детето му се изплъзнеше. После се успокояваше с думите, че това е невъзможно и че няма да се махне от вратата на Бланш, докато дойката не отнесе новороденото. Разхожда се дълго по плажа, поглеждаше от време на време прозорците на стаята, където племенницата му викаше в предродилни болки. Щом свършеше раждането, госпожа Ламбер трябваше веднага да го уведоми. Свечери се. Той седна на брега, погледна сновящите сенки по осветените прозорци на малката къща.
През това време бедната Бланш се гърчеше от болки. За миг лекарят и акушерката изгубиха надежда за живота ѝ. Тялото ѝ толкова бе отслабнало от мъка, че тежкото раждане можеше да я погуби. Роди момченце, но не чу първия вик на бедното същество: бледа, изгубила съзнание, тя лежеше на леглото като мъртва. Детето бе сложено до нея, дойката още не беше дошла и госпожа Ламбер изтича да предупреди господин Дьо Казалис, че всичко е свършило и че племенницата му умира.
Депутатът пристигна бързо и много се ядоса, че дойката още я няма. Впрочем той се въздържа: не трябваше да показва безпокойството си пред лекаря и акушерката. В действителност съвсем малко се тревожеше за страданията на племенницата си, но трябваше все пак да покаже някакво безпокойство и обич към бледата родилка, отпусната на леглото. Попита лекаря дали все още има някаква опасност.
– Не, не вярвам. Мисля, че мога да си тръгна...
После добави, като посочи акушерката:
– Присъствието на госпожата е достатъчно. Бих ви препоръчал само да спестявате всякаква неприятност и силно вълнение на родилката. Отнася се за живота ѝ... Утре ще дойда пак.
Докато господин Дьо Казалис изпращаше лекаря, пристигна дойката. Той влезе с нея в къщата и строго я смъмри, преди да се качат в стаята на Бланш. Дойката се извини за закъснението си и депутатът ѝ даде последни указания. Тя щеше да отнесе новороденото и да бди над него непрекъснато. На другия ден сутринта трябваше да замине за селото, в което живееше, разположено в затънтен край на департамент в южната част на Алпите. Надяваше се, че нямаше да потърсят новороденото в такова отдалечено място.
Завари при родилката госпожа Ламбер и акушерката, които се суетяха мълчаливо около леглото. Когато се приближи да вземе детето, за да го даде на дойката, срещна очите на Бланш, които се бяха разтворили широко: гледаше го втренчено. Все пак той се осмели да протегне ръка въпреки този поглед.
Младата жена направи върховно усилие. Успя да се надигне, седна и взе сина си.
– Какво искате? – попита тя с тих и сподавен глас.
Депутатът се дръпна и отговори колебливо:
– Дойката дойде. Знаете какво се договорихме. Трябва да ѝ дадем детето.
Няколко дни преди раждането той ѝ бе съобщил, че честта на семейството изисква сина на Филип да бъде изпратен някъде далече след раждането му. Бланш беше се подчинила както винаги пред кратките и резки думи на чичо си. Но се надяваше, че ще може да задържи новороденото поне двадесет и четири часа, и на тази надежда се опираше планът ѝ за спасение.