Момичето от влака
- Автор: Хоукинс Паола
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕНТУСИАСТ
- ISBN: 9786191641796
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето от влака». Краткое содержание книги:
– Не. Стисна ме за ръцете.
Още по-дълга пауза.
– Госпожо Уотсън, защо отидохте в дома на Скот Хипуел?
– Той ме помоли да отида. Каза, че иска да поговорим.
Тя въздъхна звучно.
– Предупредихме ви да не се бъркате в тази работа. Лъжете този човек, казали сте му, че сте приятелка със съпругата му, наговорили сте му какви ли не истории... нека довърша – без да помислите, че си имате работа с объркан човек под огромен стрес. В най-добрия случай. В най-лошия може да бъде доста опасен.
– Той е опасен, нали това ви казвам!
– С нищо не ни помагате, госпожо. Отивате там, лъжете, провокирате го. Ние тук разследваме убийство, трябва да го проумеете. Можете да застрашите цялото разследване, да спрете напредъка ни...
– Какъв напредък, моля ви се? – нахвърлих се аз. – Не сте напреднали дори и милиметър. Послушайте ме, той е убил жена си. Там има една тяхна снимка... Рамката ѝ е счупена. Той е ужасно гневен, нестабилен...
– Да, видяхме я. Къщата е основно претърсена. Но едва ли можем да я наречем улика.
– И няма да го арестувате?
Тя отново въздъхна.
– Отбийте се утре в управлението. Дайте показания. После ще поемем нещата в наши ръце. И... госпожо Уотсън! Стойте далеч от Скот Хипуел.
Кати се прибра и ме завари пияна. Естествено, че не се зарадва, но какво можех да ѝ кажа? Няма начин да ѝ обясня. Казах само, че съжалявам, и се качих в стаята си като объркал конците тийнейджър. Легнах и се опитах да заспя. Очаквах Том да се обади, но напразно.
Тази сутрин ставам рано, проверявам телефона си (никой не ме е търсил), измивам си косата и се обличам с треперещи пръсти и сплетен на възел стомах заради предстоящо интервю. Излизам много преди уреченото време, защото първо трябва да се отбия в полицията и да подам жалба. Не че очаквам да излезе нещо хубаво от това. Досега не са ме вземали насериозно, няма причина сега да си променят мнението. Питам се има ли начин някога да ме видят като нещо друго, освен като фантазьорка.
По пътя към управлението непрекъснато гледам през рамо; един внезапен вой на полицейска сирена ме изпраща па половин метър над земята от уплаха. Влизам в сградата и се движа възможно най-близо до желязната ограда. Пръстите ми почти я докосват, за да мога да се хвана здраво, ако се наложи. Съзнавам, че поведението ми е глупаво, но сега, когато между нас вече няма тайни и аз разбрах какво представлява този човек, се чувствам ужасно уязвима.
Следобед
Време е да затворя тази страница. Все си мислех, че трябва да си спомня нещо важно, че пропускам нещо. Но всичко е било заблуда. Не видях нищо и очевидно не съм направила нищо ужасно. Просто се случи така, че бях на същата улица. Благодарение на мъжа с червеникавата коса, вече го знам със сигурност. И въпреки това някъде дълбоко в съзнанието ми има нещо, което не мога да измъкна на светло.
Нито Гаскил, нито Райли бяха в управлението. Подадох жалбата си на един отегчен униформен полицай с ясното съзнание, че всичко ще бъде прибрано в папка и забравено, освен ако не ме открият мъртва в някоя канавка. Интервюто ми беше на другия край на града и взех такси от гарата. Не исках да рискувам. Интервюто мина доста добре: самата работа е много под нивото ми, но през последните година-две аз паднах много под нивото си и ще се наложи за втори път да тръгна от нулата. Другата спънка (освен нищожното заплащане и безинтересната работа) е, че ще трябва да пътувам всеки ден до Уитни, да вървя по тези улици, треперейки от страх да не налетя на Скот или на Ана и детето ѝ.
Защото май единственото, което правя в този район, е да налитам на разни познати хора. Някога именно тази атмосфера на градчетата около Лондон беше едно от нещата, които ми харесваха. В тях може и да не познаваш всички, но лицата им ти изглеждат познати.
Вече съм съвсем близо до гарата и пресичам "Краун", когато някой ме хваща за ръката и аз се завъртам, губя равновесие и от тротоара слизам на пътя.
– Хей, хей! Извинявай. – Отново е той, червенокосият – с едната си ръка държи бира, другата е вдигната нагоре, сякаш се предава. – Много лесно се плашиш.
Ухилва ми се, но явно изглеждам много изплашена, защото усмивката му угасва и пита загрижено:
– Добре ли си? Не исках да те стряскам.
Признава си, че е започнал отрано и ме кани да продължим. Отказвам, но после променям решението си.
– Дължа ти едно извинение – казвам, когато той, Анди, както се оказва, ми донася моя джин с тоник. – Държах лошо с теб във влака. Говоря за последния път. Имах лош ден.
– Няма нищо – отвръща Анди и се усмихва бавно и лениво. Не мисля, че бирата в ръката му е първата, дори не е втората за деня.