Хайка за вълци

На първо време нашенци гледаха на дядо Мацко като на щастливец, спечелил от държавната лотария, с изненада и малко завист, но не и с лошо чувство, тъй като беше придобил благосъстоянието си чрез слепия случай, който затова е и сляп, за да облагодетелствува един от милионите. Той обаче не умееше да се възползува прилично и скромно от благоволението на съдбата и непрекъснато досаждаше на хората с поведението си на новоизпечен богаташ. По онова време всички бяха разтревожени от настъпващите събития и не знаеха какво им носи утрешният ден (агитаторите за ТКЗС не ги оставяха на мира денем и нощем, комисии ходеха от къща на къща да събират държавните доставки от зърно, вълна от заклани овце и мляко от ялови крави), а дядо Мацко гледаше на всичко това от висотата на благополучието си и говореше:

— А, предадох си аз доставчиците! Аха! И зърното, и вълната, и млекцето. Каквото не достигна, зетчето го купи на черно, та натаманихме доставчиците. Мирна ми е главата.

Наглото му самодоволство, закръгленото му розово лице и ситият блясък на очичките му скоро го превърнаха в жива карикатура и беззлобното присмехулство на нашенци се изроди в презрение и ненавист. Малцина, освен Българията, сядаха на масата му, и то за да се забавляват с него, а после да го вземат на присмех. Както се узна отпосле, краткотрайният икономически възход на семейството се дължеше на недоразумението на властите в двете съседни села. Николин бе изоставил наследената от Деветаков земя още с напускането на чифлика, но орловци в залисията си смятали, че предава държавните си доставки на нас, както нашенци пък смятаха, че ги предава на орловци. Едва когато дойде време да се основат кооперативни стопанства в двете села, орловци откриха, че Николин им дължи доставки за сто декара земя, една крава, едно прасе, трийсет овце, и го принудиха да им ги предаде. Николин закупи зърното, млякото и месото на черния пазар, спестяванията му се стопиха до лев и стана член-основател на стопанството с двадесет декара земя. Покрай жена си, която често го водеше по младежки вечеринки, театрални представления и на гости, той малко по малко се приобщи към хората и пак под влияние на жена си започна да участвува в някои обществени начинания. Живеехме в една махала и той попадаше в оная група стопани, които Стоян Кралев бе ми възложил да привлека в бъдещото ТКЗС. Като знаех досегашното му житие-битие, преминало в самотно и тъжно уединение, като знаех още, че общуването с хората му причинява смут и безпокойство, не предполагах, че ще се съгласи да влезе в кооперативното стопанство още от първа дума. Той дори не ми позволи да го „агитирам“, когато една вечер се срещнахме на улицата и ме покани у дома си да видя дъщеричката му. Мона не прояви интерес към нашия разговор, който се въртеше все около бъдещото стопанство, главата на семейството и собственик на имота също не оказа съпротива, каквато очаквах. Той издаваше някакви възклицания, от които можеше да се съди, че щом земята стане собственост на всички, то и „всички ще я работят“, като от „всички“ очевидно изключваше себе си. Поставяше едно-единствено условие — да не му пипат коня и кабриолета, „пък другото да си го трият на главата“.