Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
Всеки делничен ден дядо Мацко се изправяше пред една и съща дилема — да отиде ли на нивата или не. Все му се струваше, че може да отложи тази работа за утре, но като гледаше как съседите му се изнизват към полето, решаваше да тръгнат и те двамата с Мона. Веднага обаче го обземаше ясновидско предчувствие, че може би ще завали дъжд или ще задуха силен вятър. Мъчеше се да си спомни какъв е бил залезът предния ден, в кървавочервен облак или не, пропявали ли са петли по никое време, имало ли е харман около луната и ако си спомняше някоя от тези поличби, отлагаше работата за следващия ден. Благодарение на тези метеорологически познания, придобити от години чрез наблюдение на природните явления и поведението на животните, дядо Мацко отгатваше прогнозата за времето за едно денонощие напред и нито веднъж не бе позволил на природните стихии да го изненадат далече от дома му. Дори когато прогнозите му биваха неточни, той все пак успяваше да изпревари стихиите, защото през целия ден, докато копаеше, жънеше или косеше, не сваляше очи от небето. Ако се появеше някое облаче, голямо колкото капелата му, той бе готов да остави работата и да запраши към селото. Такива облачета често се появяваха в най-големия пек през лятото, носеха се като балончета през небесната синева, а сенките им преминаваха като призраци по пламналото от жега поле. Понякога набъбваха, от златистобели ставаха сивопепеляви и поръсваха по няколко капки. Една от тези капки непременно тупваше на сламената капела на дядо Мацко и той тутакси откачаше торбата от крушата: „Моне, да си вървим!“ И си отиваха посред бял ден, за да предварят дъжда, който не заваляваше. Хората от съседните ниви едва тогава поглеждаха към небето и казваха: „На Койно му падна капка!“ Койно Капката — това бе вторият прякор на дядо Мацко, с който го назоваваха само по време на работата му в полето, следователно съвсем рядко. Имаше всичко на всичко двайсетина декара и колкото и символично да ги обработваха с Мона, все някак успяваха да ги засеят, прекопаят и ожънат — къде сами, къде с помощта на баджанака, на роднини и съседи.
Николин преобрази живота им като с магическа пръчка. Къщата им се разшири с една стая, изпълни се с богатска покъщнина, земята им от двайсет декара се увеличи на сто и двайсет, видяха се и с пари на ръка. Мона не дебнеше вече кокошките на полог да си купи с яйца парче плат от селския дюкян, а си шиеше блузки и поли при Кичка Кралева от най-хубави платове, които купуваше от града. Сега тя наистина бе станала кокона, позакръглена след раждането и някак си порочно хубава, самоуверена и съзнаваща женската си прелест. Дядо Мацко също подмени тоалета си, като преправи и подноси ризите, обувките и костюмите, които бе задигнал от гардероба на покойния Деветаков. Нищо не му прилягаше напълно, защото бе дребен и приличаше на момче, което доизносва дрехите на по-големия си брат. Само моравата антерия не можеше да подмени, защото Деветаковите сака му бяха големи, но затова пък подноси часовника със сребърния ланец, който бе намерил при мародерските си набези в чифликчийската къща.
— Да живей България, ама ти, Койно, си падна на кълката! — казваше му всеки път Петко Българията, когато играеха на табла или на сантасе.
— Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет! — отговаряше дядо Мацко със самодоволството на човек, уверен, че съдбата е била длъжна да го облагодетелствува на всяка цена. — Легнах си аз на кълката не, ами и на двете.
Играеха пак така мълчаливо и мързеливо от нямане какво да правят и разговаряха нечленоразделно: „Мммм?“ — „Ъхъ!“ Сега обаче не се свиваха в котешките леговища из двора или градината, а седяха в къщи или, при хубаво време, под навеса на хамбара. Дядо Мацко седеше в тъмнокафяво кожено кресло, а Българията на тапициран в червено кадифе стол и играеха върху оная полирана масичка, до която бе седял Деветаков в деня на самоубийството си. Дядо Мацко обичаше да седи в това дълбоко кресло, което го поглъщаше като паст до ушите, и не можеше да се наслади на мекотата и особения мирис на кожата. Макар че патът му отдавна бе изхвърлен и заменен с пружинен креват, денем си мъркаше в креслото, а понякога и нощем преспиваше в него. Другата му любима вещ бе грамофонът. Младите се отделиха в новата стая и взеха радиото, а на него оставиха грамофона. Пускаше го, когато си дремеше в къщи или навън, пускаше го и когато играеха на табла с Петко Българията. Плочите бяха много и различни, а мелодиите странни и непознати, но дядо Мацко ги въртеше, за да знаят хората, че има грамофон в къщи, какъвто имаше само в читалището. В хубаво време изнасяше грамофона навън, хъркащите, крещящи и задъхани мелодии се разнасяха из селото и всички наоколо се спираха да ги слушат.