Хайка за вълци

Селото обаче не прие името в първоначалния му вид и дълго го предъвква, докато го пригоди за всяка уста. За да се онашенчи, името трябваше да се лиши от екзотичното и непознатото и да се изглади като бобено зърно, за да не боцка по небцето при произнасяне. След тази продължителна артикулация, в която взеха участие и млади, и стари, от Мелпомена, Мена, Мелпа, Мелмена и пр. името придоби най-съвършения си вариант — Мела.

Единствен дядо Мацко не подозираше, че внучката му носи името на древната муза на трагедията, а изглеждаше, че не подозира съществуването и на самата внучка. Рядко я вземаше на ръце и пред никого не споделяше, че е най-хубавото и умно внуче в селото. Докато внучката правеше първите си опити да очарова околните с беззъбите си усмивки и да ги омайва с гукането си, дядо Мацко изживяваше материалния си възход и цялото му внимание бе заето с това как да му се наслади докрай и, главно, как да го покаже на хората. Както винаги, сутрин ставаше след изгрев-слънце, излизаше насред двора и се прозяваше до три пъти и прозевките му приличаха на котешко мяукане — мяяяуу, — откъдето идваше и прякорът му. Според времето мяукането му се чуваше из цялото село или само из махалата, но във всички случаи през две къщи в третата, откъдето по същото време се разнасяше тютюнджийското бухукане на приятеля му Петко Българията. „Добрутро, Койно, добрутро, Петко!“ След тази размяна на утринни поздрави с мяукане и кашляне дядо Мацко намокряше двата си пръста от чучура на мивката, допираше ги до клепките си и така бързо и икономично измиваше очите си. Ако бе празник и времето слънчево, дядо Мацко се изтягаше някъде из двора или градината. Навсякъде си имаше кътчета, застлани със сенце или с някое чердже, където обичаше да си поляга и да дреме като котарак. След около час пристигаше Петко Българията и казваше: „Да живей България! Кво ще пердашим днеска?“ Пердашеха каквото пожелаеше дядо Мацко — табла или сантасе с карти от цигарени кутии, нашарени с кръстчета, квадратчета, репички, поп, момче и момиче. Сместваха се в някое котешко леговище и играеха без ни най-малка хазартна страст, мързеливо и мълчешката, от нямане какво да правят. Както сутрин си разменяха поздрави с мяукане и кашлици, така при играта водеха един и същ нечленоразделен диалог: „Ммм?“ — „Ъхъ!“, „Ммм?“ — „Ъхъ!“ Този диалог можеше да бъде израз на класическа леност, но можеше да крие и някакъв дълбок смисъл, известен само на двамата, като например: „Натрих ли ти мутрата?“ — „Не бързай, нали знаеш, че накрая ще ядеш пердаха!“