Фаворитката на султана

Небето се изпълва с облаци и за известно време изглежда, че Господ наистина е на страната на евреите в Мекнес; слънцето обаче отново се показва, по-безмилостно от всякога. Пазарът е засипан с месо: хората от селата около Мекнес колят животните си, защото нямат с какво да ги хранят. Някои от тях са напуснали домовете си и са се отправили нагоре в планините заедно с добитъка си, но много от по-възрастните са измрели от сърдечен удар.

Исмаил е прибягнал към гадаене, но знаците са трудни за тълкуване. Накрая заявява, че определени членове на двора му ще излязат боси на полето, облечени с най-мръсните дрехи, които успеем да открием. С Абид сме изпратени в най-бедната част на града да купим мръсни дрехи, пълни с въшки, прокъсани на яките и ръкавите, колкото по-изцапани, толкова по-хубаво. Стари жени продават дрехите на съпрузите си, взимат предложените пари и бързо затварят вратата, преди да съм размислил. Мълвата скоро се разнася и ме заобикалят хора, които радостно събличат робите си направо на улицата.

На следващия ден заставаме под сутрешното слънце, което вече пари, при все че съвсем скоро е изгряло, след като сме се измили за първата молитва, така че поне телата ни са чисти; дрехите върху нас обаче са вонящи и гнусни, а тези на султана са най-отвратителни от всички. Повежда ни навън от Баб ар-Раис, където вълчата глава се взира надолу към нас с празните дупки на очите си. Бих се заклел, че вкочанените челюсти се извиват в усмивка при вида на мъчителя му Емир Зидан, който се чеше като бълхаво куче и плаче за позволение да си остане у дома при майка си. Исмаил обаче е категоричен: емирите от кралството трябва да присъстват, дори малкият Момо, който тъкмо е навършил две и се налага да го взема от ръцете на ревящата му майка. Алис не може да се раздели с детето си дори и за малко; мисля, че случката, при която едва не го е изгубила заради коварния план на Зидана, я направи такава.

Прекосяваме Сахат ал-Хедим, а хората излизат от домовете си да ни гледат – дрипава група, предвождана от дрипльо. Дали осъзнават, че това е султанът? Изглежда малко вероятно: никога не са виждали Исмаил без конете му със златна сбруя, без робите, които му веят с щраусови пера, без бухарите му, въоръжени до зъби. Никой обаче не продумва. Нещо в тържественото ни поклонение явно респектира наблюдателите. Някои от тях може и да са се присъединили към процесията; докато стигнем отвъд крепостните стени, а след това и до хълмовете, броят ни се е увеличил. Местим се от храм към храм и се молим, но небето остава безоблачно през цялото време, а слънцето пече безмилостно. Не се храним и не пием нищо: това е мъчително за децата, но от всички Момо понася положението най-стоически.

Когато най-после се връщаме в двореца, императорът е готов да избухне и всички се стараят да го отбягват. За беда, някои от нас не могат да си позволят подобен лукс. Вилнее из двореца и крещи. Стражите са изпратени да махнат от затворите всякакви образи на християнски светци, които могат да пречат на молитвите ни и да предизвикват гнева на Аллах. В хамама изпускам един от чехлите му във водата (изглежда, винаги се намира вода за честите посещения на султана в парната баня) и кожата в лимоновожълт цвят става на петна. Той го взема и започва да ме налага гневно с всичка сила по врата и раменете. Мога единствено да благодаря на Господ, че не беше въоръжен с нещо по-сериозно.