Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
Полковникът почесва сбърчените си вежди.
– Ще бъде изключителна чест за мен, господине. – Подписва написаното от мен, щом Исмаил го подканя, макар че текстът е на арабски и в него може да е написано какво ли не, а скоро вероятно наистина ще е така.
След като сме получили желаното, макар и само в писмен вид, султанът весело подготвя пътуването на мъжа и свитата му обратно за Танжер с дарове в знак на добра воля и безброй празни обещания. Не вярвам истинският посланик да е много доволен от начина, по който го представи безумният му пратеник. Почти ми е мъчно за него.
А през това време сушата продължава. Молитвите се удвояват: Исмаил се убеждава, че жестокото време е знак за гнева на Аллах, макар че не посочва причината. Децата от града са изпратени на полето, за да изпълняват танци за дъжд, но въпреки това не капва и капка. Султанът решава да прехвърли отговорността върху марабутите и талебите, които преправят молитвите си според ситуацията и предприемат поклонение пред олтарите на светците с боси крака. Продължава да не вали.
Исмаил изпада в гняв. Огромните му житници, чието строителство беше толкова скъпо и се простират на километри разстояние под небето като катакомби, са пълни едва на една десета. Ако, боже опази, някой враг (размирните му братя, берберските племена, неверниците) реши да обсади Мекнес в този момент, ще измрем от глад като плъхове в кофа. Насочва гнева си към евреите в града: изпраща ги извън него да се молят за дъжд, казва, че ако наистина са избраните от Господ, той ще послуша молитвите им. Нарежда да не се връщат, докато не завали.
Небето се изпълва с облаци и за известно време изглежда, че Господ наистина е на страната на евреите в Мекнес; слънцето обаче отново се показва, по-безмилостно от всякога. Пазарът е засипан с месо: хората от селата около Мекнес колят животните си, защото нямат с какво да ги хранят. Някои от тях са напуснали домовете си и са се отправили нагоре в планините заедно с добитъка си, но много от по-възрастните са измрели от сърдечен удар.
Исмаил е прибягнал към гадаене, но знаците са трудни за тълкуване. Накрая заявява, че определени членове на двора му ще излязат боси на полето, облечени с най-мръсните дрехи, които успеем да открием. С Абид сме изпратени в най-бедната част на града да купим мръсни дрехи, пълни с въшки, прокъсани на яките и ръкавите, колкото по-изцапани, толкова по-хубаво. Стари жени продават дрехите на съпрузите си, взимат предложените пари и бързо затварят вратата, преди да съм размислил. Мълвата скоро се разнася и ме заобикалят хора, които радостно събличат робите си направо на улицата.
На следващия ден заставаме под сутрешното слънце, което вече пари, при все че съвсем скоро е изгряло, след като сме се измили за първата молитва, така че поне телата ни са чисти; дрехите върху нас обаче са вонящи и гнусни, а тези на султана са най-отвратителни от всички. Повежда ни навън от Баб ар-Раис, където вълчата глава се взира надолу към нас с празните дупки на очите си. Бих се заклел, че вкочанените челюсти се извиват в усмивка при вида на мъчителя му Емир Зидан, който се чеше като бълхаво куче и плаче за позволение да си остане у дома при майка си. Исмаил обаче е категоричен: емирите от кралството трябва да присъстват, дори малкият Момо, който тъкмо е навършил две и се налага да го взема от ръцете на ревящата му майка. Алис не може да се раздели с детето си дори и за малко; мисля, че случката, при която едва не го е изгубила заради коварния план на Зидана, я направи такава.
Прекосяваме Сахат ал-Хедим, а хората излизат от домовете си да ни гледат – дрипава група, предвождана от дрипльо. Дали осъзнават, че това е султанът? Изглежда малко вероятно: никога не са виждали Исмаил без конете му със златна сбруя, без робите, които му веят с щраусови пера, без бухарите му, въоръжени до зъби. Никой обаче не продумва. Нещо в тържественото ни поклонение явно респектира наблюдателите. Някои от тях може и да са се присъединили към процесията; докато стигнем отвъд крепостните стени, а след това и до хълмовете, броят ни се е увеличил. Местим се от храм към храм и се молим, но небето остава безоблачно през цялото време, а слънцето пече безмилостно. Не се храним и не пием нищо: това е мъчително за децата, но от всички Момо понася положението най-стоически.
Когато най-после се връщаме в двореца, императорът е готов да избухне и всички се стараят да го отбягват. За беда, някои от нас не могат да си позволят подобен лукс. Вилнее из двореца и крещи. Стражите са изпратени да махнат от затворите всякакви образи на християнски светци, които могат да пречат на молитвите ни и да предизвикват гнева на Аллах. В хамама изпускам един от чехлите му във водата (изглежда, винаги се намира вода за честите посещения на султана в парната баня) и кожата в лимоновожълт цвят става на петна. Той го взема и започва да ме налага гневно с всичка сила по врата и раменете. Мога единствено да благодаря на Господ, че не беше въоръжен с нещо по-сериозно.