Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
– Няма да кажеш, нали?
– Няма да кажа на майка ти, това ще я разтревожи прекалено много.
– Не, иска ми се да не казваш на тати.
– Защо да не го правя?
– Ще ме помисли за слабак.
Известно време просто го гледам. Подобна мъдрост у малко момченце е така плашеща, че те слисва.
– Не мога да допусна Зидан да остане ненаказан за това.
– Ако не кажеш, обещавам ти, че ще бъда внимателен.
Издава долната си устна напред, в погледа му проблясва син огън. Гледаме се известно време и си мисля, че от него ще излезе прекрасен мъж, ако оцелее дотогава. Най-накрая обещавам.
На следващия ден съм в джамията със султана и му помагам да обуе чехлите си след молитвата аер, когато един от прислужниците в харема се хвърля на земята пред нас и опира чело в пода.
– Султанката настоява за присъствието ви – изпелтечва той.
Исмаил сграбчва момчето за рамото и го изправя.
– Настоява ли? Никой не може да настоява пред мен! – Хвърля страховит кръвнишки поглед.
Детето започва да плаче и абсолютно изненадващо погледът на Исмаил омеква.
– В името на небесата, Али, не бъди толкова малодушен. Доставяй съобщенията си правилно.
Али се поколебава, после поглежда към мен.
– Султанката настоява за вашето присъствие – натъртва той.
Султанът вдига вежди към мен.
– Да не би да е забравила, че работиш за мен? – Въпросът е риторичен, не казвам нищо. – Е, по-добре върви и виж какво иска. Хайде. Ще взема Самир за огледа на строителните работи.
Самир?
От сенките на Преддверието за обувките изниква силует. Облечен е с бяла копринена роба и носи червена плетена шапчица, а костите на лицето му са остро изсечени. Брадата му е толкова рядка, сякаш е нарисувана с тънка четка и очна линия. Носи мастила и писалки и купчинка листа. Поглежда ме с неприкрит триумф. Последния път, когато го видях, беше в компанията на още трима главорези и имаха намерение да ме убият, но аз му извадих рамото и го оставих да си върви. Изпълнен с внезапна жестокост, надявам се още да го боли.
– Тичай, Нус-Нус – изсъсква той, – аз ще се погрижа за Негово Величество.
Ще ми се да се затичам към него и да смачкам присмехулното му изражение; разбира се, не правя нищо такова. Отмествам поглед от него, покланям се на султана и бързо излизам от залата, огряна от залязващото следобедно слънце.
По целия път към харема в съзнанието ми се въртят цял куп въпроси: как е успял племенникът на екзекутиран предател да спечели отново благоволението на султана? И защо моят враг е дошъл тук? Не мога да си представя, че някъде в плановете му, каквито и да са те, не се крие мисълта за отмъщение. Припомням си фалшификацията в дневника и как беше поправена след това и стискам ръцете си в юмруци от двете си страни.
Това поне разсейва съзнанието ми от причината, заради която ме вика Зидана, тъй като добре знам каква е. Щом ме въвеждат при нея, виждам Зидан да седи в скута на майка си със зачервени очи. Трябва да ги е натъркал с лук, мисля си, дори лигльо като Зидан не може да плаче в продължение на двайсет и осем часа. Покланям се и се опитвам да изглеждам възможно най-спокоен и сдържан: довереният прислужник на султана.
Зидана обаче не се впечатлява от нищо. Обкръжена е от останалите кралски съпруги – Умелез и Лала Билкис – и трите ме гледат като съдии, които са ме хванали да извършвам гнусно престъпление и са се събрали да ме осъдят. В следващия момент хармонията е нарушена от султанката, която става от мястото си, облещва очи, а от устата ѝ хвърчи слюнка. Размахва малка черна фигурка пред очите ми.
– Виждаш ли това? Виждаш ли го, Нус-Нус? Това е смъртта ти.
Държи кукла, направена от някаква черна глина с бели мъниста, на които са нарисувани черни точки за очи, и има дупка вместо уста, сякаш застинала в беззвучен вик. Облечена е със същите дрехи, които нося в момента: дневната ми униформа от бяла памучна роба със златна бродерия на яката и ръкавите, жълти чехли и бяла чалма; дори липсата на златната гривна, която дадох на Мохамед преди няколко дни, не е останала незабелязана.
Побиват ме тръпки. Въпреки че съм се разхождал по цивилизованите улици и дворци в Европа, чел съм литературата на повече от десет страни и съм предал душата си на Аллах, не мога да се отърся от убежденията си, получени в племето Сенуфо, същите, в които са били възпитавани прадедите ми.
Зидана вдига робата на куклата: на мястото, където слабото тяло се свързва с дълги крака, жестоко виси мъжки член без топки. Тя нежно прокарва оцветения си в оранжево нокът от корема към гръдната кост. После пръстът ѝ се забива и отваря малък отвор в гърдите на куклата, откъдето се показва...