Фаворитката на султана

Очевидно архитектите на Краля Слънце планираха невероятна огледална зала в сърцето на Версай. Щяло да има огромна отворена галерия със седемнайсет арковидни прозореца, предоставящи гледка към пищните градини; на отсрещната стена щели да окачат седемнайсет съответстващи огледала. По този начин светлината, нахлуваща в галерията, щяла да отразява чудесата на градинарското изкуство, а огледалните стъкла – да създадат илюзията, че се движиш през зеленината, докато всъщност си на сигурно място, заобиколен от мрамор и злато. Търговецът стигна до подробности за прекомерно високата цена на венецианското стъкло, което щели да използват за тези огледала; за позлатяването на рамките им; за стойността на мраморните пиластри от двете страни на всяко, докато Исмаил не се разпени от завист и амбиция.

Изведнъж по пътя за Мекнес започнахме да кроим безумни схеми на паркове, огледални галерии; пътеки, овощни и маслинови горички; дори езеро, пълно със златни рибки и с увеселителни лодки.

Но Мекнес, в който се върнахме, не беше Мекнес, който оставихме, а картина на пълна разруха: тук и във Фес чумата беше отнела живота на осемдесет и пет хиляди души; но още по-голям беше броят на онези, отпътували към по-отдалечените краища на кралството. Строителните работи бяха замрели заради многото мъртви или изчезнали надзиратели и работници, въпреки че изненадващо останалите роби не се бяха разболели. Както изглеждаше, тъмницата е била най-безопасното място.

През следващите две години Исмаил поднови строителния си проект с ентусиазма на безумец, втренчен в едничка цел. Издаде заповед дворците из кралството да бъдат оголени от цялата им украса – от позлатата на таваните и стените; от изкусно резбованите фризове и врати от кедрово дърво. Поръча най-добрият карарски мрамор да бъде натоварен на кораби от Генуа за Сале. Проучваща група бе пратена при руините западно от града да набележи разните части или орнаменти, достатъчно запазени, че да бъдат използвани за двореца му в Мекнес.

Наредено ми е от Исмаил да направя опис на строителната площадка, несъмнено за да може да бъде сигурен, че останалите няма да откраднат нищо ценно, преди самият той да го е направил.

– Донеси ми камък по твой избор – казва и ми дава парче фина коприна, в която да го увия. Признавам, че тръгвам неохотно, тъй като слънцето блъска в главата като чук, освен това нямам големи очаквания. Мястото обаче се оказва изумително. Всичко идва от разположението, водещата част може да бъде видяна от километри разстояние, а мащабът ѝ става все по-поразителен с всяка крачка, с която го приближаваме. Вдигам поглед, застанал в сянката на триумфалната арка. Това място сигурно е построено от великани, защото кулите му са по-високи и от минарето на Великата джамия, а камъните са толкова масивни, че е невъзможно да си помислиш, че са поместени от смъртни хора. С часове се разхождам из колонадите с капителите, в които издяланите флорални елементи са така остри, сякаш са правени вчера. Не знам дали да гледам към небето и да се възхищавам на височината им, или към земята под краката си, която е декорирана с милиони парчета от цветни плочки, не по-малко интересни от произведенията на най-добрите ни майстори в мазилките, но същевременно не залагат на абстрактни шарки, а създават живи картини. Стигам до мозайка с чудовищни създания, които плуват в морето; след това на мъж, който язди кон наобратно и прави акробатична стойка; дългите пътеки са осеяни с орнаменти на танцуващи и пиещи фигури; масивна гола жена влиза или излиза от дълбока вана, придружена от две също така закръглени прислужници. Мисля си: този Волубилис трябва да е бил доста оживено място, а кралят му голям сластолюбец, и скицирам заради самия себе си, докато описвам броя на колоните и паветата за Исмаил.