Японският любовник

В писмото Ичимей отново ѝ поднасяше съболезнования за Исаак Беласко и ѝ разкриваше вълнението си, че пак я е видял след толкова години, макар да знаел за успехите ѝ в изкуството и благотворителната ѝ дейност и виждал често снимката ѝ във вестниците. Разказваше ѝ, че Мегуми е станала акушерка, че е омъжена за Бойд Андерсън и има едно дете, Чарлс, и че Хейдеко е ходила в Япония два пъти, където е изучила изкуството на икебаната. В последния абзац казваше, че се е оженил за Делфин Акимура, японоамериканка от второ поколение като него. Делфин била на годинка, когато семейството ѝ било въдворено в "Топаз", но той не я помнел от там, запознали се много по-късно. Била учителка, но оставила училището, за да поеме управлението на разсадника, който под нейно ръководство процъфтявал; скоро щели да отворят магазин в Сан Франциско. Ичимей се сбогуваше, без да спомене възможността да се срещнат или че очаква отговор. Писмото беше информативно и официално, без поетичните изблици и философските разсъждения от предишните му послания през краткия период на тяхната любов, не съдържаше и нито една от обичайните за него рисунки. Единствената утеха за Алма, когато го прочете, бе, че нямаше нито дума за телефонните обаждания, за които Делфин със сигурност му бе споменала. Тя изтълкува писмото като това, което беше: сбогуване и мълчаливо предупреждение, че Ичимей не желае повече контакти.

В ежедневието на следващите седем години животът се изниза без съществени събития за Алма. Интересните и и чести пътешествия накрая се смесиха в съзнанието ѝ като едно-единствено приключение на Марко Поло, както казваше Натаниел, който нито веднъж не възропта срещу отсъствията на жена си. Двамата се чувстваха безкрайно удобно един до друг, като близнаци, които никога не са се разделяли. Можеха да отгатват взаимно мислите си, да предварват настроенията или желанията на другия, да довършват изречението, започнато от другия. Обичта им беше безусловна, излишно бе да говорят за нея, тя се считаше за даденост, като изключителното им приятелство. Двамата споделяха социалните ангажименти, вкуса към изкуството и музиката, към изисканите ресторанти, колекцията от вина, която създаваха постепенно, радостта от семейните ваканции с Лари. Момченцето се оказа толкова послушно и обичливо, че понякога родителите му се питаха дали е напълно нормално. Насаме, далече от ушите на Лилиан, която не приемаше критики срещу внука си, двамата се шегуваха, че някой ден Лари ще им поднесе страхотна изненада: или ще постъпи в секта, или ще убие някого; невъзможно бе да прекара живота си без нито една уплаха, като доволен делфин. Щом Лари порасна дотолкова, че да го оценява, почнаха да го водят по света на незабравими ежегодни екскурзии. Ходиха на Галапаговските острови, в Амазония, на няколко сафарита из Африка, които по-късно Лари щеше да повтори със своите деца. Едно от най-приказните преживявания през детството му бе, когато нахрани собственоръчно жираф в един кенийски резерват, с неговия дълъг грапав език нежните очи с оперетни мигли, силната миризма! На прясно окосена трева. Натаниел и Алма разполагаха със свое пространство в голямата къща в Сий Клиф, където живееха като на луксозен хотел, без притеснения, защото Лилиан се грижеше да поддържа смазана домашната машина. Тя продължаваше да се меси в живота им и редовно ги питаше дали случайно не са вече влюбени, но тази особеност на старата жена не ги тормозеше, напротив, намираха я за очарователна. Когато Алма беше в Сан Франциско, съпрузите се уговаряха да прекарват известно време заедно вечер, да пийнат по чаша и да си разкажат как е минал денят им. Радваха се взаимно на успехите си и никой от двамата не задаваше повече въпроси от абсолютно необходимите, сякаш подозираха, че крехкото равновесие на връзката им може да рухне за миг от неподходящо признание. Нямаха нищо против всеки от тях да има свой таен свят и време за себе си, за което да не е задължен да докладва. Премълчаването не означаваше лъжа. Тъй като миговете на любовна близост помежду им бяха толкова редки, че можеше да се смятат за несъществуващи, Алма предполагаше, че мъжът ѝ си има други жени, защото беше абсурдно да мисли, че живее в целомъдрие, но Натаниел спазваше уговорката да бъде дискретен и да ѝ спестява унижения. Тя самата си позволяваше по някоя и друга изневяра по време на пътуванията, където възможности не липсваха, достатъчно бе да направи намек и обикновено ѝ отвръщаха, но тези облекчения ѝ носеха по-малко наслада от очакваната и я оставяха объркана. Беше във възрастта, в която бе редно да води активен полов живот; това според нея беше толкова важно за здравето и благоденствието, колкото физическите упражнения и здравословната диета – не биваше да допуска тялото ѝ да се спаружи. При подобно виждане, сексуалността се оказваше поредно задължение вместо дар за сетивата. Тя смяташе, че еротиката изисква време и доверие, че не може да се постигне лесно за една нощ фалшива или формална любов с непознат мъж, когото нямаше да срещне повторно. В разгара на сексуалната революция, в ерата на свободната любов, когато в Калифорния се разменяха партньори и половината свят спеше безнаказано с другата половина, тя продължаваше да мисли за Ичимей. Неведнъж се питаше дали това не е извинение, за да прикрива своята фригидност, но когато най-сетне отново го срещна, никога повече не си зададе този въпрос, нито потърси разтуха в чужди обятия.