Японският любовник

Години по-късно, на втория сеанс от психотерапия, когато жена му заплашваше да го напусне, Лари щеше да си спомни картината на рухналия в банята дядо като най-важен момент от детските си години, и тази на баща си в ковчега, като край на младостта си и насилствено приземяване в зрелостта. При първото събитие той беше на четири години, а при второто – на двайсет и шест. Психологът го запита, с известна нотка на съмнение в гласа, дали пази други спомени като четиригодишен и Лари му изреди имената на всеки служител в къщата, на домашните си любимци и дори заглавията на приказките, които баба му му беше чела, както и цвета на халата, който носела, когато няколко часа след смъртта на мъжа си ослепяла. Тези първи четири години под крилото на баба си и дядо си бяха най-щастливият период от живота му и той помнеше всички подробности.

На Лилиан ѝ поставиха диагноза "временна хистерична слепота", но нито едно от двете прилагателни не се оказа вярно. Лари бе неин водач, докато влезе в детската градина, когато навърши шест години, след което тя се оправяше сама, защото не искаше да зависи от друг човек. Тя познаваше на пръсти къщата в Сий Клиф и всичко в нея, движеше се уверено и дори влизаше в кухнята да пече сладки за внука си. Пък и Исаак я водел за ръката, както твърдеше полу на шега, полу на сериозно. За да достави удоволствие на невидимия си съпруг, тя почна да се облича само в лилаво, защото била в този цвят, когато се запознали през 1914 година и защото това решаваше проблема с избора на дрехи всеки ден. Не позволяваше да се отнасят към нея като към инвалид, нито даваше признаци, че се чувства изолирана поради загубата на слух и зрение. Според Натаниел майка му имаше обоняние на ловджийско куче и радар на прилеп, за да се ориентира и познава хората. До смъртта на Лилиан през 1973 година Лари се бе радвал на безусловна обич, но по мнението на психолога, който го спаси от развода, не можел да очаква подобна обич от съпругата си; в брака нямало нищо безусловно.