Цялото кралско войнство

„Лицето й беше неголямо и малко закръглено. Устата й волева, а устните червени, влажни, полуотворени или готови да се полуотворят. Брадичката малка, но твърдо очертана. Кожата й ми се стори необичайно бяла, особено в здрача, но когато запалиха свещите, забелязах руменина на ланитите й. Косите й, поразително гъсти и съвсем руси, бяха вчесани назад и събрани на кок ниско на тила. Имаше много тънка талия, а гърдите й, естествено високи, твърди и закръглени, стояха още по-високи поради корсажа. Тъмносинята й копринена рокля, както си спомням, беше с голямо деколте, което разкриваше почти целите й рамене и двете вдигнати полукълба на гърдите.“

Така я описваше Кас. Той признаваше, че в лицето тя не била красавица, добавяйки: „Макар то да беше приятно с хармоничните си черти.“ Но косите й били прекрасни и „поразително меки“. „На пипане те бяха по-меки и нежни от всякаква коприна.“ Така дори в минутите на „мрака и бедите“ в дневника се е вмъкнал, въпреки волята на автора, споменът за това, как тези пищни коси са се сипвали между пръстите му. „Но — добавяше той — цялата нейна хубост беше в очите.“

В началото Кас казва, че когато тя влязла в сумрачната стая, очите й му се видели черни. После открива, че е сбъркал и това откритие е първата крачка към грехопадението му. След като се здрависала („здрависа се с мен много естествено и учтиво, а после ме покани да седна отново“), тя казала, че в стаята е много тъмно и че есента винаги идва така неочаквано. После дръпнала звънеца и на звъна се отзовало негърче. „Тя му нареди да донесе свещи и да подтъкне огъня в камината, който почти беше угаснал. Момчето се върна скоро със свещник за седем свещи и го сложи на масата до дивана, на който седях аз. То драсна клечка кибрит, но тя каза:

— Не, аз ще запаля свещите.

Помня всичко, сякаш вчера е било. Седнал на дивана, извърнах бавно глава, за да я гледам как пали свещите. Разделяше ни само малката маса. Тя се наведе над свещника и започна да пали свещите една по една. Наведе се още повече и сега видях гърдите й, повдигнати от корсажа, но спуснатите й мигли скриваха очите й от погледа ми. После вдигна глава и ме погледна право в лицето, застанала над запалените свещи — тогава веднага видях, че очите й съвсем не са черни. Те бяха сини, но с такъв тъмносин цвят, че мога да го сравня само с цвета на вечерно есенно небе, когато времето е ясно, няма луна и звездите току-що са изгрели. До този миг не бях и подозирал колко големи са тези очи. Помня съвсем ясно, че си повтарях мислено: «Дори не подозирах колко големи са тези очи.» Повторих това бавно, веднъж, дваж, триж, сякаш поразен от някакво чудо. После усетих как кръвта нахлува в главата ми, езикът ми пресъхва и ме обзема желание.

И досега виждам съвсем ясно израза на лицето й, ала не мога да го разгадая. Понякога съм си мислил, че то криеше някаква усмивка, но не мога да твърдя това със сигурност. (Сигурно е само едно: проклятието дебне човека на всяка крачка, о боже, спасителю мой!) Седях, сложил едната ръка на коляното, а в другата стиснал празната чаша, и чувствувах, че не мога да си поема дъх. Тогава тя каза на мъжа си, който стоеше зад мен: