Дневниците на Кари Брадшоу
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Серия: Carrie Diaries #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 9789547712270
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дневниците на Кари Брадшоу». Краткое содержание книги:
Преди Кари Брадшоу да „разбие” Града, тя е обикновено момиче, израснало в предградията на Кънектикът. Къдрокоса фурия, която знае, че иска повече. Повече от това, което я заобикаля, повече от това, за което съученичките й се осмеляват да мечтаят. Тя е готова за истинския живот, но първо трябва да се справи с последните години от гимназията. С познатото ни остроумие и проницателност – макар още по момичешки плахи – Кари проследява пълната си с емоции последна година от гимназията. Докато приятелите й се борят основно на любовния „фронт”, Кари се опитва да преодолее разочарованието си, че не е била допусната до летния семинар по творческо писане в Ню Йорк. После се намесва и момче. Следва и предателството на най-близките й хора, което ще я накара да постави всичко под съмнение. Дните в училище са към своя край и Кари ще осъзнае, че е време да се бори за мечтите си.
Как успява да се превърне в модел за подражание и в един от най-харесваните женски образи на цяло едно поколение? Страстните фенове на „Сексът и градът” с удоволствие ще проследят как Кари Брадшоу се превръща от обикновено момиче в талантлив писател в новата книга на Кандис Бушнел „Дневниците на Кари Брадшоу”. Верните фенове на Кари Брадшоу ще разберат какво е семейството, в което е израсла, как е открила страстта си към писането и какво незаличимо отражение са имали върху нея приятелствата от тийнейджърските й години. Последвайте Кари в нейните дръзки, забавни, а понякога драматични приключения, които ще я отведат до обичания й Ню Йорк, където ще започне новият й живот.
„Това не е тийнейджърката Кари Брадшоу от 2009-2010 година, това е Кари в края на 70-те”, казва Кандис Бушнел в интервю по новата си книга „Дневниците на Кари Брадщоу”. „Това беше времето, в което младите жени за пръв път можеха съвсем свободно да отидат в колеж, да имат кариера, да преследват мечтите си.” Всички сме запознати много добре с любовните драми на Кари Брадшоу, особено онези, причинени от разбивача на сърца – Тузаря (иначе казано Джон Джеймс Престън, или Крис Нот). Този път Кандис Бушнел е решила да овъзмезди Кари, която получава мъжа, пардон, момчето на мечтите си в последната година на гимназията. „Кари получава гаджето, което всяко момиче в гимназията мечтае да има”, казва Бушнел за героя, който ще обсеби фантазиите на младата Кари.
Напъхвам кутията с първите си разкази под леглото и вдигам телефона. Може би Джордж все още спи. Или е излязъл. Е, поне така ще мога да се извиня, че съм опитала. Обаче за мой ужас той вдига още на второто позвъняване.
— Как сте всички у вас? — пита загрижено той.
— Аз съм добре.
— А Дорит?
— Заключена е в стаята си. — Пауза. — Както и да е. Обадих се, за да ти благодаря! Направо не знам какво щяхме да правим, ако не беше ти! — Полагам неистови усилия да вложа максимална доза искреност в последното изречение, но като че ли не жъна огромни успехи. Ала Джордж като че ли не го забелязва.
— Няма проблеми! — отвръща той с вечното си благоразположение. — Случват се и такива работа. Радвам се, че можах да помогна.
— Още веднъж благодаря! — Изпълнила задължението си, аз тъкмо се каня да затворя, когато допускам една фатална грешка. — Джордж, защо тя избра точно теб? — изтърсвам.
Той се засмива и отбелязва:
— Това ми прозвуча почти като обида.
— Не искам да те обиждам. Ти си страхотен мъж…
— Така ли? — прокрадва се нотка на надежда в гласа му.
— Разбира се — отвръщам, като се чудя как сега да се измъкна от този капан. — Обаче тя е само на тринайсет! И ми се струва твърде крайно да открадне кола и да кара чак до Провидънс…
Тук чувам издайническото прищракване, което подсказва, че баща ми е вдигнал телефона на долния етаж и сега ни слуша.
— Да, и на мен ми се искаше да поговорим по този въпрос — снижава глас Джордж. — Бих могъл да намина следващата седмица.
— Ще трябва първо да питам татко — въздъхвам, макар да си знам, че баща ми автоматично ще одобри. Дори се изненадвам, че още не се е намесил в разговора ни.
Когато с Джордж приключваме разговора, аз слизам долу, за да се изправя очи в очи с баща си.
— Да не би отсега нататък да възнамеряваш да подслушваш всеки мой телефонен разговор?
— Съжалявам, Кари, но отговорът ми е „да“. Освен това аз не подслушвам, а контролирам.
— Супер! — възкликвам саркастично.
— И ако си въобразяваш, че отново ще излизаш на срещи със Себастиан, забрави! — допълва. — Не желая да виждам това дребно копеленце на по-малко от двайсет метра от къщата си!
— Ама татко…
— Без възражения, Кари!
— Ама той ми е гадже!
— Гадже или не, така стоят нещата! — отсича, без въобще да обръща внимание на нещастието ми. — Никакви момчета! И това включва и Себастиан!
— Какво е това тук? Алкатраз ли?
Баща ми не казва нищо. Бррр!
Гневът ми е като някакъв рудиментарен, едноклетъчен звяр, експлодиращ вирус от ярост, който парализира рационалното мислене и не ми позволява да разсъждавам за нищо друго, освен за едно…
— Хлапенце, ще те убия! — изпищявам и се втурвам на горния етаж в стаята на Дорит. Скачам върху нея, обаче тя вече е подготвена — вдигнала е отбранително крака. Знам, че някъде по белия свят, в съвършените семейства сестрите не се бият. Обаче ние не сме от тях. Едно време се биехме с повод и без повод, ритахме се и си извивахме ръцете, гонехме се една друга с лопати и гребла, заключвахме се една друга в колата или в къщата, събаряхме се една друга от дърветата, криехме се по килерите или под леглата и се разхождахме една на друга по главите като зайци. — Ще те убия! — пищя отново и захлупвам възглавницата върху главата й, а в това време Дорит ме сритва в слабините.
Аз правя опит да натисна главата й с възглавницата, обаче тя се гърчи и се измъква, приземявайки се на пода. После става и се опитва да ми скочи на гърба. Аз се опитвам да се отръскам от нея, обаче тя се държи здраво. Опитвам се да се изправя и двете се претъркулваме. Приземяваме се на леглото, аз върху нея.
А после всички шибани емоции ни заливат и ние избухваме в истеричен смях. След което аз промърморвам:
— Не е смешно! — От очите ми се стичат сълзи. — Ти съсипа живота ми. Заслужаваш да умреш!
— Какво става тук? — появява се на вратата и Миси. Дорит я посочва, в което наистина няма нищо смешно, но в тази напрегната обстановка е напълно достатъчно, за да ни накара да избухнем в поредната порция истеричен смях. — Престанете да се хилите като идиотки! — кори ни сестра ни. — Току-що говорих с татко. Смята да изпрати Дорит в поправително училище.
— А ще трябва ли да нося униформа? — залива се Дорит от смях.