Дневниците на Кари Брадшоу
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Серия: Carrie Diaries #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 9789547712270
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дневниците на Кари Брадшоу». Краткое содержание книги:
Преди Кари Брадшоу да „разбие” Града, тя е обикновено момиче, израснало в предградията на Кънектикът. Къдрокоса фурия, която знае, че иска повече. Повече от това, което я заобикаля, повече от това, за което съученичките й се осмеляват да мечтаят. Тя е готова за истинския живот, но първо трябва да се справи с последните години от гимназията. С познатото ни остроумие и проницателност – макар още по момичешки плахи – Кари проследява пълната си с емоции последна година от гимназията. Докато приятелите й се борят основно на любовния „фронт”, Кари се опитва да преодолее разочарованието си, че не е била допусната до летния семинар по творческо писане в Ню Йорк. После се намесва и момче. Следва и предателството на най-близките й хора, което ще я накара да постави всичко под съмнение. Дните в училище са към своя край и Кари ще осъзнае, че е време да се бори за мечтите си.
Как успява да се превърне в модел за подражание и в един от най-харесваните женски образи на цяло едно поколение? Страстните фенове на „Сексът и градът” с удоволствие ще проследят как Кари Брадшоу се превръща от обикновено момиче в талантлив писател в новата книга на Кандис Бушнел „Дневниците на Кари Брадшоу”. Верните фенове на Кари Брадшоу ще разберат какво е семейството, в което е израсла, как е открила страстта си към писането и какво незаличимо отражение са имали върху нея приятелствата от тийнейджърските й години. Последвайте Кари в нейните дръзки, забавни, а понякога драматични приключения, които ще я отведат до обичания й Ню Йорк, където ще започне новият й живот.
„Това не е тийнейджърката Кари Брадшоу от 2009-2010 година, това е Кари в края на 70-те”, казва Кандис Бушнел в интервю по новата си книга „Дневниците на Кари Брадщоу”. „Това беше времето, в което младите жени за пръв път можеха съвсем свободно да отидат в колеж, да имат кариера, да преследват мечтите си.” Всички сме запознати много добре с любовните драми на Кари Брадшоу, особено онези, причинени от разбивача на сърца – Тузаря (иначе казано Джон Джеймс Престън, или Крис Нот). Този път Кандис Бушнел е решила да овъзмезди Кари, която получава мъжа, пардон, момчето на мечтите си в последната година на гимназията. „Кари получава гаджето, което всяко момиче в гимназията мечтае да има”, казва Бушнел за героя, който ще обсеби фантазиите на младата Кари.
Тогава бях някъде осемгодишна. Или може би десет. Дори на дванайсет години. Вдишвайки уханието на тези стари книги, аз се връщам към малкото момиче от детството си. Оттогава насам научих едно — независимо какво ще стане с мен, вероятно винаги ще искам да имам до себе си мъж.
Какво му е толкова лошото на това, а?
Затварям кашона и се прехвърлям на следващия. И внезапно я откривам — правоъгълна бяла кутия с жълти кантове, кутия за мъжки ризи от химическо чистене. Вдигам капака, вадя оттам една стара тетрадка и обръщам на първата страница. Там, с моя детски разкривен почерк, пише: „Приключенията на Пинки Уедъртън.“
Добрата стара Пинки! Измислих я, когато бях на шест. Пинки беше шпионин със специални умения — можеше да се смали до размерите на напръстник, както и да диша под вода. Като че ли непрекъснато я отмиваха в канала на мивката, след което й се налагаше да гребе с всички сили през тръбите и накрая да се измъкне в нечия непозната вана.
Внимателно вадя едно по едно нещата от кутията, като ги разстилам на пода. Освен Пинки тук има рисунки и саморъчно приготвени картички, дневници с метални ключалки (така и не успях да запълня повече от няколко страници във всеки от тях, макар че си спомням как по едно време се бях отдала на самокритика заради липсата си на дисциплина, защото още тогава знаех, че писателите би трябвало да си водят дневници), а на дъното — първите ми опити за създаване на разкази, напечатани крайно неумело на пишещата машина „Роял“ на майка ми. Имам чувството, че внезапно попадам на парти изненада и цялата стая изведнъж се изпълва със стари приятели. Грабвам старата кутия и я понасям надолу по стълбите, стигнала до заключението, че точно това е знакът, който чаках. Това е знак, че вече е крайно време да се обадя на Джордж.
— Трябва да се обадиш на Джордж! — бяха първите думи на баща ми тази сутрин.
— Непременно, татко! Не се тревожи — отговорих.
Обаче вътрешно се ядосах. Бях се заклела никога повече да не говоря с Джордж, особено след всички онези неща, които той ми наговори за Себастиан. А дори и в крайна сметка да отидех да уча в „Браун“, което изглеждаше все по-вероятно, тъй като досега не бях успяла да измисля никаква друга разумна алтернатива, смятах да го избягвам. Ала ето че той още веднъж бе успял да се набута в нашия живот — в моя живот, — а това не беше правилно. Аз не го исках при нас. Знам, че не съм справедлива към него, защото той няма никаква вина за това, което стана, но въпреки това бях убедена, че той по някакъв начин е отговорен. Ако не беше обръщал толкова голямо внимание на Дорит, когато я арестуваха, ако не се беше държал толкова мило, то тогава Дорит нямаше да се заплесне по него. Знаех, че това е просто една от онази ирационални тръпки, които малките тийнейджърки развиват към красиви певци и артисти, но защо точно Джордж? Вярно, че той не е никак грозен, ама чак красив?! И въобще не може да се нарече опасен тип!
Може пък Дорит да не е търсила опасност, а нещо друго. Например стабилност.
Паралелно с всичко това идва и елементът на женското съревнование. С всяко следващо провинение Дорит беше ставала все по-смела и безразсъдна — бе започнала с кражба на обеци и гланц за устни, откъдето бе преминала към отмъкване чантата на майка ми. Може би в този смисъл Джордж би могъл да се определи като окончателното й завоевание.
Когато се връщам в къщата, заварвам баща ни в абсолютно същата поза, в която го оставих преди два часа — седи на малкото бюро, в което държим пощата, и стиснал молив в ръка, съзерцава невиждащо празен лист хартия.
— Обади ли се на Джордж? — е първият му въпрос, когато ме вижда.
— Ще го направя ей сега.
— Дължиш му едно телефонно обаждане! Какво щеше да стане, ако той не беше там, а? Затова сега се налага да измисля как да му се отплатя.
Озарява ме една кошмарна мисъл — може би аз самата бих могла да се предложа като отплата. Като една от онези героини в старите любовни романи на баба ми, чието семейство я принуждава да се омъжи за човек, когото не обича. А после Себастиан ще се появи, за да ме спаси. Освен дето това няма да стане наистина, защото баща ми вече забрани и на трите ни да напускаме къщата без възрастен придружител. Дори не ни е разрешено да говорим по телефона, освен ако първо не обясним на баща ни с кого и за какво ще говорим. Трополя нагоре по стълбите към моята стая, изпълнена с омраза към баща ми, Дорит и най-вече — към Джордж.