Дневниците на Кари Брадшоу
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Серия: Carrie Diaries #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 9789547712270
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дневниците на Кари Брадшоу». Краткое содержание книги:
Преди Кари Брадшоу да „разбие” Града, тя е обикновено момиче, израснало в предградията на Кънектикът. Къдрокоса фурия, която знае, че иска повече. Повече от това, което я заобикаля, повече от това, за което съученичките й се осмеляват да мечтаят. Тя е готова за истинския живот, но първо трябва да се справи с последните години от гимназията. С познатото ни остроумие и проницателност – макар още по момичешки плахи – Кари проследява пълната си с емоции последна година от гимназията. Докато приятелите й се борят основно на любовния „фронт”, Кари се опитва да преодолее разочарованието си, че не е била допусната до летния семинар по творческо писане в Ню Йорк. После се намесва и момче. Следва и предателството на най-близките й хора, което ще я накара да постави всичко под съмнение. Дните в училище са към своя край и Кари ще осъзнае, че е време да се бори за мечтите си.
Как успява да се превърне в модел за подражание и в един от най-харесваните женски образи на цяло едно поколение? Страстните фенове на „Сексът и градът” с удоволствие ще проследят как Кари Брадшоу се превръща от обикновено момиче в талантлив писател в новата книга на Кандис Бушнел „Дневниците на Кари Брадшоу”. Верните фенове на Кари Брадшоу ще разберат какво е семейството, в което е израсла, как е открила страстта си към писането и какво незаличимо отражение са имали върху нея приятелствата от тийнейджърските й години. Последвайте Кари в нейните дръзки, забавни, а понякога драматични приключения, които ще я отведат до обичания й Ню Йорк, където ще започне новият й живот.
„Това не е тийнейджърката Кари Брадшоу от 2009-2010 година, това е Кари в края на 70-те”, казва Кандис Бушнел в интервю по новата си книга „Дневниците на Кари Брадщоу”. „Това беше времето, в което младите жени за пръв път можеха съвсем свободно да отидат в колеж, да имат кариера, да преследват мечтите си.” Всички сме запознати много добре с любовните драми на Кари Брадшоу, особено онези, причинени от разбивача на сърца – Тузаря (иначе казано Джон Джеймс Престън, или Крис Нот). Този път Кандис Бушнел е решила да овъзмезди Кари, която получава мъжа, пардон, момчето на мечтите си в последната година на гимназията. „Кари получава гаджето, което всяко момиче в гимназията мечтае да има”, казва Бушнел за героя, който ще обсеби фантазиите на младата Кари.
— Да не би нещо да не е наред?
— Какво искаш да кажеш? — Дръпва от цигарата и извръща глава. В тона му се прокрадва необичайна агресивност.
— Нямам представа. Просто се държиш странно.
— Така ли? А аз си мислех, че ти си тази, която се държи странно.
— Кой, аз?
— Именно — кимва и ме поглежда с широко отворени очи.
— Може и така да е — отстъпвам неохотно. — Цялата тази история с Дорит…
— Хмммм. — Пак извръща очи под претекст, че изгася цигарата си.
А после започва готиното. Съставът излиза на сцената и всички започваме да пеем с тях. Магията на алкохола се задейства и аз внезапно осъзнавам, че вече от нищо не ми пука. Свалям кожата от норка и карам главичките да си пийнат бира. Клубът постепенно се пълни и хората се забавляват. Девет часът идва и отминава, а аз забелязвам този факт едва след като е станало прекалено късно.
В десет и петнайсет Мишката сочи часовника си и казва:
— Брадли, време е да тръгваме!
— Не искам да тръгвам!
— Само още две песни и си тръгваме! — предупреждава ме тя.
— Окей. — Грабвам бирата си и започвам да разбутвам тълпата.
Стигам точно до сцената. Улавям погледа на вокалиста, който ми се усмихва. Готин е. Много як. Има гладкото лице и къдравата коса на мъжете от ренесансовите картини. Лали си пада по него от четиринайсетгодишна. Едно време си пускахме плочите на състава, а тя съзерцаваше часове наред снимката му. Когато песента завършва, той се навежда към мен и пита какво искам да изпълнят.
— „Момиче от космоса“! — изкрещявам.
Песента започва. Вокалистът не сваля очи от мен. Устните му се движат около микрофона, а музиката се издига ли, издига, обвивайки ме в пухкав балон от хелий. А после остават само музиката, и вокалиста, и неговите плътни, сочни устни, и внезапно аз отново се връщам в онзи клуб в Провидънс с Уолт и Ранди, дива и свободна. И осъзнавам, че слушането на музиката не е достатъчно. Трябва да се включа. Трябва да… пея!
На сцената. Пред погледите на всички.
А после, сякаш с мисълта си съм предизвикала бъдещето, вокалистът ми подава ръка. Аз я поемам и той ме издърпва на сцената, като ми прави място до себе си на микрофона. И ето ме там, изливаща си душата, и преди да разбера, песента вече е свършила, а публиката се смее и ръкопляска. Вокалистът се привежда към микрофона и казва:
— За вас пя…
А аз изкрещявам:
— Кари Брадшоу!
— Нека да поздравим с аплодисменти нашата… Кари Брадшоу! — обявява той и сочи към мен.
Помахвам леко на публиката, слизам с олюляване от сцената и се промъквам през тълпата, замаяна от онова, което направих. Може и да е изглеждало малко глупаво отстрани. Но аз се чувствам жива.
И съм… тук!
— Не мога да повярвам, че направи такова нещо! — провиква се възмутена Лали, когато стигам до бара. Оглеждам подред Лали, Мишката и Себастиан, а после с трепереща ръка поемам обратно бирата си.
— Защо? — Бирата се свлича в гърлото ми и като че ли отмива цялата ми самоувереност. — Толкова лошо ли беше?
— Е, не точно лошо — отбелязва Себастиан.
— Брадли, беше страхотна! — възкликва Мишката.
Поглеждам обвинително към Себастиан, а той отново застава в отбрана:
— Просто не знаех, че можеш да пееш. Това е. Изненадах се.
— О, Кари открай време си пее! — просъсква с отровен глас Лали. — Когато бяхме в трети клас, тя пя в една училищна пиеса.
— Вече е крайно време да тръгваме — дръпва ме Мишката.
— Партито свърши — казва Себастиан, привежда се и небрежно докосва устните ми със своите.
— Вие няма ли да тръгвате? — питам ги.
Лали и Себастиан си разменят поредния мистериозен поглед, след което тя извръща очи.
— След малко.
— Хайде, Брадли! Няма нужда да причиняваме на баща ти повече неприятности! — подканя ме притеснено Мишката.
— Разбира се. — Увивам норката около врата си. — Е… — започвам неловко.
— Е — казва Себастиан, — значи до утре.
— Да — кимвам и тръгвам след Мишката.
Обаче после, на паркинга, внезапно ме изпълват угризения.
— Може би не трябваше да го правя.
— Кое?
— Да се качвам на сцената. Може би на Себастиан не му е харесало много.