Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Презрамките ми… какво значи в бързината, несъзнателно да ги откача и отзад… останали на отвъдния бряг. Коланът с револвера не върши работа, широк е. Просто да се отчаяш. Тръгваме.
Едва изминали няколко минути, и чуваме звънци. Отново звънци — стадо. И един безкрайно любезен говедар, който с гордост ни заяви, че е български войник и че едва преди няколко дни се е уволнил, ни сочи и говори.
— Ей сега минаха други като вас. И на тях посочих. Виждате ли оная звездичка? Право по нея. Ни наляво, ни надясно. Звездичката ще ви изведе на Костурино. Мръднете ли — загинахте. Тук са на лагер три гръцки дивизии. Ето, ще вземете тоя овраг и — по него. Той ще се свърши, звездичката ще остане!
Нямаме думи да благодарим на бойния си другар. Стискаме му ръката, и — по оврага!
А луната залязва, а вятърът заиграва, а студът залудява.
Мокрите дрехи се лепят на мокрите тела, които леденият вятър ледени. Готова пневмония.
Уморени, изтощени, гладни, мокри, измръзнали вървим, вървим. Спрем за малко, защото… панталоните ми трябва да се държат. Правени по-нашироко — нали има презрамки, — сега ръката се уморява, а мокрият шинел и мократа мушама създават и без това непоносим товар. А нали бях болен? Нали не бях оздравял?
Но трима сме. Колкото по-малко са хората в такъв момент, толкова по-добре. Моите другари се показаха другари. Все едно че някому от тях бе се случило подобно двойно-тройно нещастие.
Разсъмва се. Звездичката, нашата славна пътеводна звезда изчезна, но Костурино се появява. За това село бяха се водили боеве. Пусто е. Минаваме го и над него, в балкана спираме. Каква умора! Какво изтощение! От Вардара дотук сме направили цели двадесет километра! Добиче не би издържало!
Събираме съчки, вейки, клони и какво щастие, не целият кибрит е овлажнял. Едновременно печем царевица и сушим край огъня ризите и куртките си. А сами се пляскаме, правим си масажи, преборваме се, за да се стоплим. Колко хубаво слънце грейнало! Не ни сгрява, но ни оживява.
В краката ни, напълно ясно за просто око — парад. Трите гръцки дивизии парадират. Ясно се отделят дружините, полковете. Тук, пред нас тримата, парадират три дивизии. По една дивизия на човек — благодарим за честта. Изпарадирахте ли се вече? (Внимание, словослагателю! Да не ми сбъркаш някоя буква в тая дума, че дорде съм жив, не моа са опраа!)
Айде, парадирайте и се изпарадирайте, та се прибирайте, че от вас не можем да си турим ризите!
Седим, а в това време към нас се задава един гръцки войник с брадва. Само преместихме револверите, които бяха извадени, за всеки случай преместихме ги от дясно на ляво, отгдето бе се задал гъркът. Той видя жеста и сам направи жест, прави се, че не ни вижда. И той иска да мине за англичанин! Отмина и малко настрана зацепи едно дърво, пък го остави. И ние се облякохме преждевременно, оставихме огъня и заминахме.
Хапнали малко от шестте „пленени“ царевици, движим се бодро макар от два дни и една нощ да не сме мигнали нито минута. А за яденето през това време — да не говорим. За ядене не се говори, когато се яде. Как може да се говори, когато не се яде!
Най-после! Ето старата граница! Следите, караулката, още няколко крачки и вече сме в България! Урааа!
Слизаме по шосето към първото, съвсем на границата, село и тримата пеем. Това краката, това емените — и те пеят. Ревем, та и кучетата да ни чуят. Хайде, лайте, посрещнете ни! Шарко, какво си се зазяпал, не си ли виждал бос офицерин? Голяма работа! Хайде, следвай Мурджа! Лай! Тъй де! Браво! Благодарим!
Спираме първите двама и ги питаме къде е кръчмата, кафенето. И те ни водят, но… нито в кръчма, нито в кафене.
— Какво е това — питаме, — каква, чия е тая къща?
— Вие не сте за кафенето, вие сте за кметската къща.
На отворената врата ни посреща стар турчин и ни кани най-гостоприемно. „Добре дошли, добре дошли.“ И не само ни кани, но и говори на български.
Влизаме и — веднага край огъня. А турчинът и домашните му носят хляб, яйца, сирене, кашкавал, сушени сливи.
Хляб! Хляб! И се нахвърляме върху хляба, черния, селски хляб. Благодарим сърдечно, а той, старецът, само: „Вие сте мои гости. Аз съм кмет, значи представител на българската държава (какви думи), добре дошли, добре дошли, хапнете си, починете си.“
Хапнахме си и неотпочинали, докато е още светло, продължаваме.
Но времето се променя. Отново завалява. И вали, вали. Шосето се разкалва. И болезненото състояние, в което напуснах болницата, което през цялото време на пътуването се проявяваше и едва удържаше, сега се прояви напълно. Ако по-рано на няколко пъти капнах и пак тръгвах, сега вече не можех да ходя. Митака само ми каза: „Не бързай, и един километър да направим на час, пак не е малко.“ Ягодин запазва същото другарско търпение. Въпросът е да се домъкнем до някое село.