Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Минава покрай самите нас, а ние като да сме мухи. Браво бе, англичанин, екскюз ми — пардон, мон сержан! Но ако той изчезна, ние офейкахме!
На едно място правим четвърта униформена среща. Но с каква радост я правим и с каква радост се срещаме. Срещаме избягали като нас другари.
Новаков, Димитров, Будевски, Занков и Вл. Куртев, възползувани (не казвам окуражени, макар че за това се иска истински кураж), избягват в тъмнината само няколко часа след нас. Един от полка ни пее гласовито край часовоя, до самата река и когато оня опиянен и в захлас слуша как на самия пост „родна реч слухът ми гали“, в тая съща реч се вмъква и едно „хайдее!“ И залегнали, нашите нацапват реката. Ето ги сега пред нас.
Тая среща, когато едните почиват и другите ги настигат, ни бе още по-радостна, защото нашите пристигнали другари са се настигнали по пътя с наши, от нашия полк, подофицери и войници, благополучно избягали от своя лагер, през телената мрежа, покрай часовите, макар също да знаят, че могат да бъдат заловени и най-жестоко наказани като няколкото, които преди тях, преди нас избягали, бяха заловени, като няколкото, които бяха избити в подножието на Каймак Чалан. Войната се свърши, а и подофицери, и войници без никакво оръжие, без никаква храна, без никакви пари предприемат бягство! Вие заслужавате най-голяма награда. Но вие я вече получихте: бяхте и оставате в първа дивизия!
Нашата група стана голяма. Движениетой е затруднително. Особено сега, когато вече наближаваме Вардара. Добра среща! Добро виждане!
Към нашата група се присъединява един подофицер с образование и от София, и от моя набор — Асен Ягодин. От нашата дружина е, строевак, кавалер на два ордена за Храброст. Познаваме се.
— Добре, Асене, заповядай!
Шестимата поемаме. Пристигаме.
Тук за няколко часа се изнизват едни от най-романтичните и най-трагични минути на живота ми.
До самата река е село Смоквица. Край него се сгушваме на закрито и решаваме. Трябва да се потърси човек, за да ни прекара с лодка или поне да ни се посочи брод. Кой ще иде?
— Хайде, върви ти — казват другарите. Ставам.
— Чакайте, и аз ще дойда!
Става Ягодин, става и кривакът му. Това е всичкото му оръжие. Откачам ножа си, с него ще се чувствува по-сигурен.
Влизаме в селото. Ти, читателю, не се поддавай, не излизай с половин глава напред, не ставай без време любознателен, защото в селото е настанен цял френски конен полк. Той може да надтича и мене, и тебе, и не с половин, а с цяла конска глава!
Надникнахме. Тук десет-петнадесет коня вързани, там петнадесет-двадесет коня неотвързани. На първото място, в двора или под заслон, но пак на открито, десет-петнадесет французи легнали, там петнадесет-двадесет французи блажено се изтегнали. Полека, какво е това? — Часовой!
На всеки три-четири къщи — часовой. Ние го виждаме. Добре че той не ни вижда. Тъй, от къща на къща, не със смелост, не с безстрашие, а с безумие и за нас, и за другарите си вървим ние. Задачата ни е да намерим човек за реката. Задачата трябва да се изпълни. Отдавна е минала полунощ. Утрото трябва да ни завари на отвъдния бряг. Ако това мислят другарите ни, толкова повече го мислим ние. Защото те предполагат, нещо повече, уверени са, че селото е с население и все пак далеч, по-далеч от селото, а ние виждаме, че селото е пълно с войска!
Продължаваме безумни и наистина светъл лъч ни води. Никъде никой не ни вижда. Нито човек, нито куче. Нямат ли кучета? Защо пък да имат? В селото няма ли кучета? Може ли село без кучета?! Но никъде, никъде никакъв лай. Дори и родолюбивите кучета от това родолюбиво село ни съдействуват. Браво, български кучета, вие сте вече хора, защото показахте човешка душа, когато през и след войната мнозина, наречени хора, се показаха по-лоши и от най-лошите, по-зли и от най-злите кучета!
Обиколихме множество къщи, минахме през толкова улици! Но освен кучетата, които са се скрили, съдействува ни и луната, която е изгряла, за да ни осветлява пътя. Пълнолуние. Сухо. Не е студено. Напротив — приятно. Прекрасна есенна нощ. Очарователна, романтична. Обиколката ни е вече към края. Никъде не се мярна селянин. Всички са по домовете си, спят. А във всички дворове войници. Как да влезем в стаята, без да се уплаши било той, било жената, било децата? И както сме влезли невидимо двамата, да излезем още по-невидимо тримата?
Ако не намерихме водач, няма ли поне нещо за ядене? Всички, както са яли, тъй са наслагали под главите си кобурите и торбичките. Една ми се видя май малко по-открая. Докато Асен гледа с двете си очи по четирите страни на света, аз доиздръпвам торбичката. Толкова сме гладни и тъй свикнахме сред тия заспали дворове, пълни със заспали войници и заспали коне, че отваряме торбичката още там — шест царевици и в копринена кърпичка парче сирене.