Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Когато излязохме на защитено разстояние, хванахме хляба, сиренето, кашкавала и наровете и за да не ни тежат но пътя, унищожихме ги без остатък.
Но срещите ни не бяха винаги тъй невинни. Веднъж се натъкнахме на няколко овчари. И още в първия миг основателно подозрение ни обхвана. Докато ги разпитвахме за пътя, а също кой и кога е минавал, един, когото дотогава не бяхме видели, се метна на кон и… Веднага кобурите… веднага овчарите нададоха такива оглушителни викове, че го спряха. После по наше нареждане го доведоха. Съвсем наблизо имаше село. Тая работа не бе чиста. И той куцовлах, и те куцовласи. Изглежда, че всички куцовласи в Македония бяха се събрали, за да ни се явят по пътя. Не бе ли ясно, че само те съчувствуваха, че само те се чувствуваха?…
Веднага подкарваме всички с нас. Въпреки недоволството им, най-вече на оня с коня, всички вървят, върви и той. Как няма да върви! Кобурите… Когато се отдалечихме на около два километра, едва тогава ги пуснахме. Хайде сега, връщайте се и… все едно че не сме се виждали, ходете бавно, а конят още по-бавно, защото иначе няма да видите, когато кобурите ще ви видят! Разбрано? — Разбрано! — Лек ви път и добра ви пръст!…
От разните неприязнени здрави и куци власи, на които бяхме се натъкнали, тия няколко бяха най-раздразнени. Кой знае каква кариера бе си гласял оня, с коня! Кой знае колко и какви е имало в селото, отстоящо само на неколкостотин метра от нас, щом в кухата му овчарска глава е могла да се роди такава мисъл.
Но срещите ни не се ограничиха само с местно, балканско, чуждо на народа ни население. Срещахме се и с истински, и то униформени сърби, гърци и французи.
Първата среща стана с брачата. Както вървим една сутрин — имаше мъгла, която, ако малко пречеше, много помагаше, когато бързо, почти внезапно се вдигна. Какво е това горе, на двеста метра?
Окоп, разбира се, окоп, толкова е ясно. А това? — Човек. Веднага бинокъла. Ясно — и човек, и сърбин. Докато усетим, окопът се зае. Веднага без команда: кобурите. Петте револвера се изваждат. Няма къде нито да се скрием, нито да се подслоним. Да залегнем? Прекрасни за противника обзор и обстрел.
В такива минути само спокойствието помага, при условие че психологията не е вече помогнала. Добре, сърбите ще стрелят. Но нали и ние ще стреляме? Те ще убият, но нали и ние може да убием? Войната за мен се свърши, си мисли този, който ги командува. Стават грешки. Я моего Пера, я ниегова Джура. Що ми трябва от мечка ремик!
И става най-неочакваното. Обърнали надясно, в колона по един вървим успоредно на окопа им с вдигнати револвери. Ако желаете, стреляйте! Ние няма да почнем. Почнете вие. А те не почват. И така се свърши. На сто-сто и петдесет крачки влязохме в една горичка и от нея надолу гора, голяма, чудесна гора! По пътеката надолу право и бързо през гората, хайде още малко през гората, а гората не се свършва — към широко поле, което се откри пред нас.
Във всеки случай този сръбски офицер или подофицер, който командуваше предварително още „Предпазител“, е първият пехотен пионер на сръбско-българското сближаване. Ако си жив, брате, ела да се видим. Сближаването става не чрез разни прости и сложни кръчмари, а чрез хора като нас — веригари. Дай с нашата обща верига да вържем ръцете и краката на нашите и на вашите кръчмари, за да не стане нужда някой ден да ни продават от своите общи и за нас, и за вас спиртологии. Пък доколкото мога да предполагам, и ти като мен не пиеш. Ха, тъй де, то добре стана, дето се казва!
Втората ни среща стана с гърци. Движейки се по тясна пътека, в гъста гора, точно на един завой, край огън — десетина. Ние ги видяхме. Те ни видяха. И тук психологията се приложи. Но имаше и нещо друго. Срещу един изстрел от пушката — осем изстрела от револвера. На десет — четиридесет. Калимера, калиспера!
Леко се покатерихме из гората, гдето изчезнахме. А птичета зачуруликали, Да не ти се насити душата!
Най-после се сетих, че имаме душа. Досега имахме и крака, но не ни останаха. А кобурите ни останаха и патроните не се свършиха.
Мъкнем си душата в краката, краката на раменете и тъй по-леко понасяме. Душата ми загоря за французи. Ето ти и французи.
Цял ден спахме край една вадичка, в поле, между дървета. Спахме и се наспахме. Станахме и загризахме царевицата. А по пътеката срещу нас един френски войник, с пушка, разбира се. Видя ни. Бе французин, но постъпи като англичанин. Върви спокойно и не гледа, като че началството още не му е изкомандувало нито глави наляво, нито глави надясно.