Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
По ужасен, дори не и междуселски път той пристига съвсем отдалеч, отзад болницата, оградена с телена мрежа и без да се натъкне на нито един часовой — и това е изкуство, — се вмъква. Лекарят, санитарите напълно на разположение. На същия лекар предадохме открития лист, който трябваше да се предаде на Методия.
Утре е Димитровден. Тая нощ сърбите, чиито лагери бяха тъй близо до болницата, които имаха и постове напред, които бяха избили в полите на планината избягалите от войнишкия пленнически лагер наши войници, тая нощ сърбите ще празнуват! И на това разчитахме.
Нощта е тиха. Отникъде никакъв огън, светлина. А кал, кал… чудесна кал, както казваше старшията Георги. Просто ужас. Краката ни се измориха в първите километри. А като нагазихме в мочур ли беше, разляна река ли беше, пороища от поройните дъждове ли беше — просто непоносимо. Мокро, тежко, неизгазимо.
Всред тоя неизразимо тежък път се спираме да отдъхнем. Гледаме се и се познаваме по лице. Всичко вече се очертава.
— Къде ти е раницата? — питат другарите.
Тук изпитах същото чувство, което ме посети в момента, в който открих, че раницата ми липсва, а същевременно, съветвайки се със себе си, че трябва да вървя. Попипах револвера, стои на колана. Пълен е. В джоба още — всичко четиридесет и седем патрона. В представата ми те заместиха четиридесет и седем хляба.
Наближаваме местата, гдето по сведения бяха избити нашите войници. Силуетът на планината се очертава, посоката ни е правилна. И тук разчитаме на днешните гуляи за утрешния ден.
Нивите се свършиха. Калта се свърши. Вече пълзим по балкана. Тоя балкан, на който станаха едни от най-големите, най-кръвопролитни боеве. Каймак Чалан, 2100 метра над морското равнище. Вече сме на върха. На самия, истинския връх. Няма никакво съмнение. Ето издигнатия от сърбите паметник мавзолей. Поизясни се, а сме и на високо, при това снегът е покрил всичко.
Всичко се вижда ясно. Всички сме въоръжени. Всички вкуп. А нито един не се решава да отвори вратата на мавзолея. Чувство като това, което войниците изпитаха при гробищата на Скорцарул Вехи.
До паметника има голяма и дълга дървена постройка. В нея — маси, столове. Тук се е празнувало Изсъхналите гирлянди още висят. Има и тенекиени печки.
С ножовете си правим трески и за да се сгреем, запалваме една печка. И да се съвземем от убийствения всред ужасната кал път — тридесет и пет километра, — сядаме да починем.
Димитровден, рано сутрин, първите, малките часове. Едва осми ноември. А такъв сняг и студ! Излизаме, вземаме чист сняг и в канчета си сваряваме чай. Ей че мирише водата! И уморени, насядали край печката, която, натъпкана добре с дъски, пращи, без охрана заспиваме.
Нещо ми припари, скачам! Единият ми крак опрял до печката и тя разгорещена почва да гори, докато усетя.
Тоя ботуш, по-добре само гьонът, защото по-късно ще разкажа цялата история на ботушите си, ми остана задълго спомен с изгоряла дупка — спомен от Каймак Чалан.
Събуждам другарите си. Закусваме и тук вкусвам сладостта на хляба.
Спускаме се от Каймак Чалан. Снегът ни помага в осветлението, трябва да бързаме да се изтеглим от това място. Студено.
От тук нататък почва истинското ни жално страдание по тая страдалческа земя, по която тъй много са страдали цели три години страдалците.
Минаваме по самите окопи, телени мрежи, землянки, закрития, бетони. Бараки, постройки и други приспособления на едни или други прехрани. Движим се по позицията и минаваме Добро поле, Мъгленско, Яребична, Нънте, Хума, Конско и все продължаваме, и продължаваме.
Видяхме и преживяхме и трагедия, и драма, и комедия. Със собствените си очи можахме да видим укрепени и полуукрепени позиции, широки и тесни телени мрежи, копане и лежане. Ако бях дивизионен… ординарец, можеше да не мине, но все щях да кажа… ординарската си дума. Нямаше ли контрол за тия, които не контролираха? Нямаше ли камшик, бич? Нямаше ли някой да почне поне с думи да бичува?
Така се движим, използувайки пътеки, неулегнали пътища, избягваме шосетата, хората, пътуваме обикновено нощем. Но тръгваме още по светло и можем много да видим. Продължаваме с часове от ранния ден, докато замръкнем нейде, за да намерим сън. Понякога решаваме и пътуваме и през деня, а краката ни се клатят. Но винаги спим без охрана. Тъй сме уморени, изтощени от тия кестерме пътища, че ако поставим едного на пост, нему самия трябва да поставим часовой. После часовой на часовоя. Я по-добре всички да спим! Кой ни пази? Един Бог знае. Сигурно за себе си тая служба запази.