Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Пътуваме. Почиваме. Седим. Спим. Разбира се, на открито. Разбира се, всред сняг, дъжд, мъгла, кал, влага. Мокър от дъжд не се бои. А ние не се боим, дори и когато не сме мокри.
Почиваме и ядем. Тънкото ножче реже тънки парченца. Тънкият студ реже дебели шинели. Студ на кутийки, глад на филийки.
Да са живи необраните градини. В първата, в която попаднахме — чушки. Тъкмо за моя празен стомах! Хвърлих се и яж, бай Георги! А те лютиви, от арнаутин по-арнаутски. Къде сол. Другарите имат захар. Че като се хвърлих, както правят жадните и ожаднели коне или биволи към някоя река, езерце, или… гьол, и като залочих първата течност, която ми се мчрна! Не ме хвана никаква болест. Досега поне не се е обадила!
По-нататък намерихме гулии18. Яж гулии и не се бой! Намерихме и зелки. Тия градини като че ли за нас необрани. А като навлязохме в царевицата и като си направих на бърза ръка торбичка и я напълних със сурова царевица, осигурих си за цели шест дни прехраната. Подслаждан с най-естетични филийки, шест дни съм гризал сурова царевица. Млади хора, здрави стомаси. С друго богати, откъм хляб — сиромаси.
Най-печалното бе, че от всички аз бях се снабдил с най-много продукти, които именно на път са тъй необходими на човека. И тъкмо с моята раница такова нещастие! Другарите бяха купили малко мляко, шоколад, лебервурст и захар. Въпреки това върху някоя царевица ще ми изстискат малко от кондензираната захаросана затвърдяла млечна течност. Чудно — всякакви зеленчуци по градините, а нито на едно място лук. Но нали има гулии? Или след някоя изядена гулия ще ми поднесат бучка захар. Ние другари ли сме или гулиева глава?
И тъй, като изключим хляба, който и на другарите се свърши, защото надеждата започна, другите продукти бяха в незначително количество. А дори и с пари няма откъде да си купим. Кой ни е крив, като избягваме населените места?
Спасение
Една нощ, докато другарите ни чакаха край пътя, за да не образуваме голяма група, само двама влязохме в едно село и почукахме на първата порта. Кучета се разлаяха, шум се вдигна. Но станалото — станало. Чукаме на вътрешната врата. Че като вдигнаха врява! Попаднали сме на куцовласи. Не ни дадоха хляб, макар да им предложихме пари. Нещо повече, вдигат се да ни обадят. В селото имало сърби. Брей че смелчаци били това куцовласите! Трябваше да им пратим по някой куршум за спомен. Но кой ще си цапа ръцете!
Друг път пътуваме през деня и това бе за пръв път по широк друм. Настигаме група пак куцовласи, а също и куцовлахини, пък всички все със здрави крака — нито един куц влах, нито една куца влахиня, — настигаме група с натоварени коне и катъри.
Тоя път инициативата бе наша. Денем, светло, петима. Коланите ни върху мушамите. Коланите не е важно: важни са кобурите. Тия кобури не са грамотни, не пращат писма, при това са и глухи, и неми. Само не са слепи — всичко виждат. Та въпросът бе, че като наближихме, нашите любезни спътници съвсем не се уплашиха от нас — голяма работа, пет души бягат! Но на едного от нас нещо коланът взе да пристяга. Удивително, от солидарност (нали сме една дивизия, един полк, една дружина) и другите колани се почувствуваха нещо пристегнати, та рекохме да ги поотпуснем. Тия няколко поотпускания привлякоха непривлеченото дотогава внимание на невнимателните куцовласи и като се отпуснаха и те — погачи, сирене, кашкавал, нарове, — все едно че бяхме влезли-излезли от някоя пекарна, и после — от магазин с колониални стоки на едро и дребно.
Приехме с благодарност тъй ценните хранителни припаси и, разбира се, извадихме да платим. Отказаха. Настояхме. Пак отказаха. Едно само помолиха и настояха — или ние напред, или те напред. Да не ни видят заедно. Дружини и полкове са минали, постоянно минават най-разнообразни униформени — единични или групови. И не само минават, по селата се застояват.
Разумно. Нямаше защо да им създаваме неприятности.
Разумно. Нямаше защо да си създаваме неприятности.
И хванахме гората!
Какъв хубав израз! Така се изразяват нашите славни хайдути от славното време на идеалистите, които имаха за идеал: както аз тук в гората съм свободен, тъй и вие, мои поробени братя, бъдете свободни и по градовете и селата, и по нивята и полята. Да бъде Свобода!
18
Земна ябълка — вид зеленчук