Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
— След вас ще тръгнат войниците. Те са с оръжието си… с това ще се компрометира сключеното вече примирие.
Командирът бе прав. Останахме.
Много вълнения, ужасните дни, които преживяхме, последните десет, цели десет, уморителни, убийствени дни на поход, боеве, безсъние… А! Това безсъние! Никога не бих повярвал, ако не бях видял, почувствувал и преживял. Едва се кача на коня, и падам върху главата му. Сляза, а цял залитам. Ходя и спя. Когато, съвзел се, се обръщам, цялата рота като пияна. Като изкласила нива, като морски вълни от вятъра цялата рота се люшка. Ходи и спи. Колко войници бяха изпопадали в рововете от двете страни на шосето! Колко души бяха издраскали лицето и ръцете си от тръните край шосето!
Ужасни преживени дни. Всичко бе се събрало — лична убийствена умора и умора на хората. Ужасен поход. Позиции, окопаване, укрепване, бой, победа. И въпреки това — отново отстъпление. Война, в която отстъпва само победителят. Разбиеш, победиш и отстъпиш. Това нито се живее, нито се преживява. Мъчиш се за себе си, измъчваш се за другите. А като не се грижиш за себе си, имаш грижа за двеста души. Те трябва да се хранят, да почиват, да бодърствуват, да бдят, да се бият.
След всичко това преживяно като мнозина други, едва пристигнал в лагера, едва няколко дни осветлявал се и проветрявал се през два-три сантиметрови прозорци, заболях. Най-напред италианска, после френска болница.
В италианската стоях седмица. Изпитах такава мъка, че казах на лекаря, ако не ме изпрати във френската, където са другарите ми, ще избягам.
Във френската прекарах също малко. Въпреки че имаше българи, въпреки че имаше и наши лекари в помощ, изпитах такава мъка, че казах на французите, ако не ме изпратят в лагера, където са другарите ми, ще избягам.
В лагера прекарах също малко. Въпреки че бях при другарите си, изпитах такава мъка, че… не можейки да кажа на коменданта, ако не ме изпрати в България, ще избягам… избягах.
Бягство
В кантината, която продоволствуваше тези, които имаха пари, намерих три-четири екземпляра от една книжка на Меркюр дьо Франс. С останалите гологани…
Разхождах се по двора на лагера. Тясна пътека, дълга тридесет крачки. Разгърнах книжката и в нея — неиздадено стихотворение от голям поет. Прочетох, препрочетох го и почнах да го уча наизуст. Но се спрях. Моментът бе за поезия, не и за стихотворения.
Не зная как съм ходил, какво съм изразявал. Зная само, че при мен се приближи картечният поручик Велчев.
— Разбрах какво кроиш. С теб съм. От Балканската имам ревматизъм и съм слабосилен. Ти току-що излезе от болницата и още се клатиш. Ще се разберем в ходенето.
Погледнахме се и се разбрахме за ходенето. Веднага отидохме да потърсим Стефанов и Митаков. Намерихме ги заедно.
— Ние бягаме. Хайде с нас!
— Съгласни!
Потърсваме Бобчев. Прие радостен, остана просто трогнат, че за да закръглим петорката, на него именно сме се спрели.
Всичко това стана за няколко минути. Колко е часът? — Единадесет. Следобед в пет бягаме. А в пет е съвсем светло! Разполагаме с шест часа, а тъй много работа ни предстои.
Изработва се планът. Общо се предлага, общо се приема. И всеки получава назначение. И всеки бърза да го приведе в изпълнение. Въпросът е за нашето избавление. Няма време нито за съмнение, нито за стеснение. Необходимо е да се изпълни взетото решение.
Веднага се дават пет платнища и петимата ни ординарци почват пет раници.
Съобщава се в лагера, че продаваме багажа си. Струпват се множество офицери. Ние петимата изваждаме всичко, което имаме. Моето не е много: два сандъка с книги, големият ми сандък с дрехи и прочие загина още по-рано. Продавам това, което имам в най-лекия си багаж. А то е почти нищо.
На тая продажба не присъствува нито един от нашия полк, нито един от бригадата, значи нито един от дивизията. Който може, ще разбере. Обкръжават ни съвсем непознати или такива, чиито лица бяхме случайно забелязали, смътно запомнили.
Почва спазаряването. Никакво спазаряване. Просто — имам нужда от 150 лева. Един дава 120. Съгласен. Изважда и подава 90. Поглеждам го, а той: „Че нали за толкова се спазарихме?“ И се усмихва, и досега не мога да забравя усмивката му. Но не мога да забравя и друго.
Поручик Иван Тошев от 42 полк, който не зная откъде се яви (тая първа дивизия, която се явява винаги и навсякъде), улови тоя момент. Направи крачка към мен и като се спря с едрата си внушителна фигура, каза още по-внушително: