Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
— Георгиев, ти предприемаш дълъг и опасен път, чийто изход не се знае. Имаш нужда и от пари. Аз имам само двадесет лева. Да ги разделим. Заповядай половината!
Със стоте лева отидох в кантината. Там вече ме чакаха другари. Голямата покупка не трябваше да направи впечатление. Петима ще купуваме и то много. Ето, влизаме мнозина, купуваме лебервурст, кутии кондензирано мляко, шоколад, захар. Всеки взема по 200–300 грама захар и кутия едно или друго или шоколад. Вън вече цялата ми покупка се струпва: пет-шест кутии мляко, толкова шоколада и кило и половина захар.
Отиваме при заведующ прехраната Методи Василев. Има италиански открит лист за свободно влизане и излизане. Предлагаме му, съгласява се. Също — за хляб и кашкавал. Веднага ни дава по четири-пет хляба и но 200 грама кашкавал, като за днес на другарите ни дажбата се намалява.
Намираме старшия на лагера. Съобщаваме му, че бягаме. Благодари. Да бъдем спокойни. Може да стане проверка. Като предупреден, ще знае как да постъпи.
Всичко — раниците, храната — се внася незабелязано в намиращия се също в дървена постройка край самите ни дървени помещения лазарет. Никому не нрави впечатление. И без това там се влиза, излиза. Под шинела, под мушамата — всичко е вече в лазарета.
Раниците са натъпкани.
Андрей Заяков, който е болен от пневмония, ми изказва дълбокото си съжаление за пълната невъзможност да се присъедини към нас. Не е необходимо да говори. Достатъчно е да го погледна. Погледнах го и просто го съжалих.
Дава ми леген. Измивам се, може би за последен път. Довиждане в България!
Линейката е пристигнала. Планът продължава да се изпълнява като по часовник. От лазарета се изнасят и мушват в нея незабелязано петте ни раници, покриват се с платнища. После се изнасят забелязано на носилка двама от ординарците ни, на които въпреки отличното здраве е поръчано да охкат. Поставят се легнали върху раниците.
Фелдшерът в бяла престилка излиза, говори нещо на Бобчев, който е определен да седне до каруцаря, дава му „болнични“ книжа и линейката под погледите на италианските часови, които не изпускат от очите си нищо, защото всичко е направено, за да бъде забелязано от тях, тръгва.
Целият стан е на крак — 239 офицери, 238 ординарци са вече вън от помещенията. Нищо не е в състояние да ги прибере. Затова трябва да се бърза. Излишно е, всичко върви по плана.
Линейката се тресе, болните… не охкат, а реват, като че някой ги коли, ето наближават часовоя пред пътя, още няколко метра и… за най-голямо изумление този часовой вдига ръка: „Стой!“
Застинах. Пръснати всред навалицата, следим всяка стъпка и всеки жест. Бягството пропадна. Заловени сме.
Но часовоят дава знак и линейката продължава. Какво се е случило?
Забелязвайки как изкусно двама от другарите му се изплъзват, един ординарец се затичва и иска да се метне при тях. „Назад, ти, който искаш да бягаш, назад, ти, който искаш да се възползуваш и спасиш!“
Малките удари свалят големите дъбове. Франклин.
На Косово поле малко, нищожно камъче спъва коня на крал Лазар. Кралят пада. Кралят убит! Сметение. Бягство. Поражение.
Ето как тоя незначителен случай едва не провали бягството ни.
Като привлечен от магнит излизам. От разни места излизат и другите трима. Групата ни е вече образувана. Хайде по същия път, напред! Насочваме се към същия часовой, който от своя страна тръгва към нас. Извадил предварително още открития лист и съгласно уговореното, Митаков го подава наопаки и казва на италиански: „За четирима е.“
Часовоят гледа листа продължително и без да го мръдне с пръсти, отвръща: „Да, за четирима.“ Честта на италианския мундир е спасена. После, отмервайки ни един след друг, преброява ни. Да, четирима! Италианските войници, които ни охраняваха, бяха неграмотни. Това знаехме. На това разчитахме. Да, за четирима!
И пред погледите на 235 офицери, на 238 ординарци и на всички часови, които опасват лагера, четиримата излизаме от него.
Всичко обаче не е свършено. Малко съмнение, че бягаме, и един или друг часовой би могъл да ни спре.
Затова едва направили десетина крачки, спокойно и без команда, пред 235 офицери, 238 ординарци и пред часовите, които опасват лагера, единодушно като всички българи в подобен тържествен миг, оросяваме и без това оросената от дъжд земя.
Сега напред! От тук нататък няма вече спиране!
На няколко десетки крачки има голям каменен мост. Наближаваме го, а по шосето отдалеч една кола лети в кариер. Какво ли има? Вече сме на моста. Колата — наша, продоволствена — наближава и без да намали хода, явно да не създаде подозрение, лагерът е съвсем наблизо, всичко се вижда, съобразителният каруцар реве: „Издадени сте. Комендантът иде! Спасявайте се!“ И профучава като пожарникар.